Когато стигам до връзката му с Бланш Стрьове, изпадам в истинско затруднение поради откъслечните факти, с които разполагам. За да направя разказа си цялостен, трябва да опиша развоя на трагичната им връзка, а не зная нищо за трите месеца, през които те живяха заедно. Не зная как са се погаждали, нито за какво са си говорили. В края на краищата денят има двадесет и четири часа, а чувствата избликват рядко и за кратко. Как са прекарвали останалата част от времето, мога само да си представям. Докато е имало светлина и докато са стигали силите на Бланш, предполагам, че Стрикланд е рисувал, но тя сигурно се е дразнела, като го гледа толкова увлечен в своята работа. Не е съществувала за него като любовница, а само като модел; после идвали дългите часове, които те прекарвали в мълчание един до друг. Това сигурно я е плашело. Когато Стрикланд ми каза, че отдавайки му се, тя сякаш си отмъщавала на Дърк Стрьове, загдето й се притекъл на помощ в нейната беда, той сякаш отвори вратата пред множество мрачни догадки. Надявам се, че се бе излъгал. Ако е истина, това ми изглежда зловещо. Но кой може да изброди тайнствата на човешкото сърце? Най-малко онези, които очакват от него само благопристойни чувства и нормални изживявания. Когато Бланш се убедила, че независимо от мигновенията на страст Стрикланд си оставал далечен, тя навярно била обзета от отчаяние и подозирам, че в такива моменти е осъзнавала какво е за него — не личност, а инструмент за удоволствие; той бил чужд и тя с върховни усилия се мъчела да го привърже към себе си. Опитвала се да го плени с удобствата, които му създавала, и не искала да разбере, че удобствата не значат нищо за него. Стараела се да му намери и донесе за ядене всичко онова, което обичал, и не искала да разбере, че той е безразличен към храната. Бояла се да го остави на спокойствие. Ограждала го с внимание и грижи, а когато страстта му спяла, тя искала да я събуди отново, защото така имала поне илюзията, че го притежава. Сигурно била достатъчно прозорлива да си даде сметка, че веригите, които е създавала за него, само предизвиквали инстинкта му за разрушение, точно както ръцете ни засърбяват за камък, щом видим стъклен прозорец; но сърцето й, глухо за гласа на разума, я тласкало по път, който тя предварително знаела, че е фатален. Трябва да е била много нещастна. Тъй като любовта е сляпа, тя вярвала в това, което желаела, а нейната любов била толкова силна, че й се струвало невъзможно да не събуди и у него същото чувство.
Но незнанието на много факти далеч не е най-големият недостатък, от който страда моят анализ на характера на Стрикланд. Писал съм за отношенията му с жени, защото те бяха явни и удивителни; ала иначе представляваха само една незначителна част от неговия живот. Ирония на съдбата е, че тези отношения така трагично са засягали жените. Истинският му живот се състоеше от мечти и неимоверно тежък труд.
В това е и нереалността на художествената измислица. Защото при мъжете любовта като правило е само един епизод между другите им ежедневни дела, а особеното внимание, което й се отделя в романите, не отговаря на нейното значение в живота. Малко са ония мъже, за които любовта е най-важното нещо на света, и те обикновено не са много интересни хора: към тях се отнасят с презрение дори жените, за които този въпрос е от първостепенно значение. Понякога се ласкаят и дори се вълнуват от тях, но същевременно изпитват неловкото чувство, че имат работа с жалки същества. Защото дори в кратките периоди, когато са влюбени, мъжете вършат още много други неща, които отвличат вниманието им — то е съсредоточено върху работата, от която печелят, увличат се от спорт или се интересуват от изкуство. Повечето от тях разграничават отделните дейности и могат да се задълбочат в една от тях, ако временно изключат всички останали. Имат способността да се съсредоточат върху онова, с което се занимават в момента, и се дразнят, ако едно занимание се намеси в друго. Разликата между мъжете и жените, когато са влюбени, е в това, че жените могат да обичат цял ден, а мъжете само от време на време.
У Стрикланд сексуалното желание оставаше на заден план. То беше без значение. Нещо досадно. Душата му жадуваше за друго. Но той бе човек на буйните страсти и имаше моменти, когато желанието завладяваше тялото му и го тласкаше към оргии на сладострастие, ала той ненавиждаше инстинктите, които му пречеха да се владее. Мисля, че мразеше дори и неизбежната партньорка в разврата. И когато отново се овладееше, потръпваше при вида на жената, на която се бе наслаждавал. Мислите му спокойно и ведро се понасяха към градините на блаженството и като гледаше жената, той изпитваше онзи ужас, който може би пъстрата пеперуда, рееща се над цветята, изпитва към противната какавида, от която победоносно се е освободила. Може би изкуството е своеобразна проява на половия инстинкт. Една красива жена, Неаполитанският залив под жълтата светлина на луната и картината на Тициан „Полагане в гроба“ пораждат у човека едно и също чувство. Но вероятно Стрикланд е презирал нормалното сексуално удоволствие, защото му е изглеждало грубо в сравнение с удовлетворението от художественото творчество. След като съм описал един жесток, себичен, груб и чувствен човек, дори и за мен е странно да кажа, че той бе голям идеалист. Но то е самата истина.