По това време Стрикланд трябва да е бил почти четиридесет и седем годишен.
XLV
Вече споменах, че ако не беше това случайно пътуване до Таити, без съмнение никога нямаше да напиша тази книга. Именно там стигнал Чарлс Стрикланд след дълги странствувания и там нарисувал онези картини, които са най-сигурните устои на неговата слава. Едва ли има художник, успял да пресъздаде напълно видението, изпълващо душата му, а на Стрикланд, в непрестанна борба с техниката на живописта, навярно още по-малко, отколкото на другите, се е удало да изобрази онова, което са виждали вътрешните му очи. Но условията на Таити се оказали благотворни за него; в заобикалящия го свят там той открил онова, което дало сила и посока на неговото вдъхновение, и по-късните му творби поне загатват към какво се е стремял. Те предлагат на въображението нещо ново и загадъчно. Сякаш в тази далечна земя неговият дух, странствувал дълго безплътен, търсещ свое убежище, най-сетне е могъл да се облече в плът. Или ако употребим изтърканата фраза — тук той бе намерил себе си.
Напълно естествено бе моето случайно посещение на този далечен остров да съживи веднага любопитството ми за Стрикланд, но работата, която ме бе довела тук, поглъщаше вниманието ми изцяло, затова едва след няколко дни си спомних, че островът е свързан и със Стрикланд. Всъщност за последен път го бях видял преди петнадесет години, а той бе умрял преди девет. Но пристигането ми на Таити като е магическа пръчка изличи от съзнанието ми дори неща от много по-голямо значение за мен и даже след седмица не ми беше лесно да дойда ва себе си. Спомням си, че първата сутрин се събудих рано и когато излязох на терасата в хотела, наоколо нямаше жива душа. Запътих се към кухнята, но тя беше заключена и на една пейка пред вратата спеше малко туземно момче. Явно нямаше изгледи скоро да стане закуската и аз се отправих надолу към брега на морето. Китайците вече се суетяха из магазинчетата си. Небето още не бе загубило утринната си бледност и над лагуната лежеше призрачна тишина. На около десет мили оттук се виждаше остров Муреа, който пазеше своята тайна подобно някоя висока крепост — Свещения Граал.
Не можех да повярвам на очите си. Дните, които изминаха, откакто бях напуснал Уелингтън, ми се струваха съвсем необикновени. Уелингтън е подреден, чистичък, съвсем английски град, който напомня за пристанищата по южното крайбрежие на Англия. След това три дни морето беше бурно. Сиви облаци се гонеха по небето. После вятърът утихна, морето се успокои и стана синьо. Тихият океан е най-самотната и безутешна морска шир; неговите пространства сякаш са по-необятни и това превръща в приключение дори най-обикновеното пътуване през него. Самият въздух е вълшебен еликсир, който сякаш те подготвя за най-неочакваното. На смъртния не е отсъдено да добие по-близка представа за златното царство на мечтите от онази, която му дава приближаването към Таити. Посестримият остров Муреа изниква с величествените си скали от морската пустиня като призрачен градеж изпод палката на вълшебник. Със своя назъбен силует той прилича на остров Монтесера в Тихия океан и отдалеч изглежда тъй, сякаш полинезийски рицари с причудливи обреди пазят сатанински тайни от взора на хората. Прелестта на острова се разбулва с намаляването на разстоянието, красивите му върхове се очертават все по-ясно, но той продължава да пази своята тайна и докато корабът ви се плъзга покрай брега му, си остава загадъчно неприкосновен, сякаш се отдръпва в сурова скалиста непристъпност. И не се изненадвайте, ако се приближите да търсите проход в рифа и Муреа ненадейно изчезне от погледа ви и пред очите ви се разстеле синята самота на Пасифика.
Таити е величествен, зелен остров с дълбоки гънки от по-тъмно зелено, в които очаквате да видите тихи долини. Техните мрачни усои, през които ромонят и се пенят хладни потоци, таят множество загадки и нещо ви подсказва, че по тези сенчести места от незапомнени времена по незапомнено стари канони тече живот. В тази красота се прокрадва нещо тъжно и страшно. Но това усещане е мимолетно и служи само да засили насладата от нея. То е като тъгата, която проблясва в очите на шута, когато веселата компания се залива от смях над неговите остроти; устните му се усмихват и шегите му стават все по-забавни, защото сред всеобщия смях той се чувствува все по-нетърпимо самотен. Таити също ви се усмихва приветливо. Той е като красива жена, която не скъпи своята хубост и чар, а най-нежното съприкосновение с острова е бавното навлизане в пристанището на Папеете. Шхуните, завързани на кея, са спретнати и подредени; малкото градче край залива е изискано и бяло с пурпурните тамаринди, крещящи с баграта си като страстен вик към бледосиньото небе. Тяхната дръзка, необуздана чувственост спира дъха ви. А тълпата, която се стича на пристана, докато параходът акостира, е жизнерадостна, шумна, ръкомахаща и весела. Едно море от шоколадови лица, разлюляло се в цялото си цветно великолепие под ослепителния лазур на небето. Всичко се върши в голяма суматоха — разтоварването на багажа, митническата проверка — и едва ли не всяко лице ви се усмихва. Слънцето припича. Багрите ви зашеметяват.