Не зная защо капитан Никълс беше напуснал Англия. По този въпрос той мълчеше, а да се пита направо човек като него е най-малкото нетактично. Намекна за незаслужено лош късмет и в своите очи беше явно жертва на несправедливост. Представях си и комбинирах в съзнанието си най-различни форми на измама и насилие и искрено се съгласих с него, когато отбеляза, че властите в добрата стара Англия се интересуват само от проклети формалности. Но същевременно ми бе приятно да установя, че горчивините, които бе изтърпял в родината си, не са засенчили пламенния му патриотизъм. Често заявяваше, че Англия е най-прекрасната страна в света и че чувствува истинското си превъзходство над американците, холандците, колониалните жители и всички даго34 и канаки35.
Но не мисля, че бе щастлив. Страдаше от диспепсия и много често го виждах да смуче таблетка пепсин, сутрин нямаше апетит, но само това не би било достатъчно да понижи настроението му. Имаше много по-важни причини от тези да не бъде доволен от живота. Преди осем години твърде прибързано се бе оженил. Има мъже, за които милостивото провидение е предопределило живот без семейство, но дали от своеволие или поради обстоятелства, с които не са могли да се преборят, те потъпкват волята на съдбата. Никой и нищо не заслужава повече съжаление от женения ерген. Точно такъв бе капитан Никълс. Запознах се и с жена му. Беше около двадесет и осем годишна, но от онзи тип жени, чиято възраст никога не личи ясно — тя навярно е била същата и на двадесет години, а на четиридесет едва ли щеше да изглежда по-възрастна от сега. От пръв поглед ми се стори необикновено стегната. Плоското й лице с тънки устни беше стегнато, кожата й също бе обтегната по скулите, усмивката й бе стегната, косата й бе стегната, дрехите й бяха стегнати, а бялата ленена рокля, която носеше, изглеждаше като от черно сукно. Не можех да си обясня защо капитан Никълс се бе оженил за нея, а след като се бе оженил, защо досега не я бе напуснал. Може би се бе опитвал, и то често, но никога не бе успявал и това е станало причина за постоянната му меланхолия. Колкото и далеч да бе отивал и в каквито и тайни местенца да се бе укривал, бях сигурен, че мисис Никълс — неумолима като съдбата и безпощадна като съвестта — скоро се е озовавала при него. Той можеше да избяга от нея толкова, колкото следствието може да избяга от причината.
Мошеникът, както артиста и може би джентълмена, не принадлежи към никое съсловие. Той не се обърква от нахалството на безделника, нито пък го притеснява дворцовият етикет. Но мисис Никълс принадлежеше към точно определена класа, чийто глас напоследък взе доста да се чува и която е известна като долните слоеве на средната класа. Баща й бил полицай. И сигурен съм — от усърдните. Не зная в какво бе нейната власт над капитана, но не мисля, че това бе властта на любовта. Никога не я чух да говори, ала може би у дома е била склонна към многословие. Във всеки случай капитан Никълс се боеше до смърт от жена си. Понякога, както си седеше с мен на верандата на хотела, той изведнъж осъзнаваше, че тя върви по улицата долу. Тя не го викаше, с нищо не даваше да се разбере, че неговото присъствие й е известно, просто се разхождаше невъзмутимо напред-назад. Странно безпокойство обхващаше капитана тогава. Той поглеждаше часовника си и въздъхваше.
— Е, аз трябва да си тръгвам.
И нищо не можеше да го задържи — нито увлекателният разговор, нито даже чаша уиски. А същият този човек неустрашимо бе срещал урагани и тайфуни и не би се поколебал да се бие с дузина невъоръжени туземци само с пистолет в ръка. Понякога мисис Никълс изпращаше в хотела дъщеря си — бледолико, начумерено момиченце на около седем години.
— Мама те вика — казваше то с плачлив глас.
— Да, миличко — отвръщаше капитан Никълс.
Веднага ставаше и тръгваше с детето си по улицата. Ето един чудесен пример за тържеството на духа над материята, който прави моето отклонение полезно най-малкото като поука.
XLVII
Опитах се да свържа всичко онова, което капитан Никълс ми разказа за Стрикланд, и тук ще ви го предам, доколкото мога, последователно. Те се срещнали в края на онази зима, която настъпи, след като за последен път се видях със Стрикланд в Париж. Не знам как бе прекарал той месеците дотогава, но сигурно не му е било леко, защото капитан Никълс го срещнал в нощен приют за бедни. Стрикланд вече бил свършил парите, конто имал, а по това време в Марсилия имало стачка и явно нямало как да припечели дори онази малка сума, от която се нуждаел, за да не умре от глад.