Нощният приют за бедни е голяма каменна сграда, където на всеки просяк и скитник може да бъде осигурено легло за една седмица, ако документите му са в ред и може да убеди монасите, които държат приюта, че работи някъде. Капитан Никълс забелязал Стрикланд заради неговия ръст и необичаен вид сред тълпата, която чакала да отворят вратите: чакали в апатия, някои крачели насам-натам, други стояли облегнати на стената, а трети седели върху бордюра с крака, спуснати в канавката; после, когато един по един се занизали към приемната, той чул монахът, проверяващ документите, да се обръща към Стрикланд на английски. Но не намерил сгода да говори с него, тъй като в общата стая, където ги събрали, влязъл друг монах с грамадна библия в ръце, качил се на амвона в другия край на помещението и започнал служба, която нещастните бездомници трябвало да изтърпят като отплата за получения подслон. Стрикланд и Никълс били настанени в различни стаи и когато в пет сутринта един монах здравеняк ги изхвърлил от леглата, докато капитан Никълс успее да се измие и оправи леглото си, Стрикланд вече бил изчезнал. Около един час капитан Никълс бродил по улиците в страшния студ, а после се отправил към площад „Виктор Желу“, където имали обичай да се събират моряците. Там той: отново видял Стрикланд, който дремел, опрян о пиедестала на една статуя. Побутнал го с крак, за да го събуди.
— Ела с мен да закусим, приятелче — рекъл той.
— Върви по дяволите! — отвърнал му Стрикланд. Веднага познах ограничения речников запас на моя бивш приятел и започнах да гледам на капитан Никълс като на достоверен свидетел.
— Май здравата си я загазил, а? — попитал капитанът.
— Да те вземат мътните.
— Ела с мен. Ще ти намеря нещо за ядене.
След кратко колебание Стрикланд се изправил ад крака и тръгнали заедно към „Bouchee de Pain“36, където раздават на гладните по един дебел резен хляб, който трябва да бъде изяден веднага, защото е забранено да се изнася.
После отишли в „Cuillere de Soupe“37, където в продължение на една седмица в единадесет и четири часа след обяд можеш да получиш паничка рядка солена супа.
Двете сгради са разположени далече една от друга, тъй че само изнемогващите от глад да се възползуват от техните дажби. Така двамата закусили, с което започнало и тяхното чудновато приятелство.
Те прекарали някъде около четири месеца в Марсилия, почти без да се разделят. Животът им бил лишен от приключения, ако под приключение разбирате неочаквани и страшни произшествия; дните им минавали в търсене на всевъзможни начини да спечелят достатъчно пари, за да могат да получат подслон за през нощта, и що-годе свястна храна, която да притъпи болезнените спазми на глада. Бих желал да предам тук онези образни и ярки картини, които живият разказ ка капитан Никълс разгърна пред въображението ми. От левовите описания на всички техни открития в подмолния живот на пристанищния град може да излезе привлекателна книга, а от най-разнообразните особи, на които са попадали, изследователят би почерпил материал за пълен речник на престъпния свят. Аз обаче трябва да се задоволя само с няколко параграфа. Добих представа за един живот суров и груб, дори дивашки, много напрегнат и пъстър. И онази Марсилия, която аз познавах — изискана и лазурна, с удобни хотели, и с ресторанти, пълни със заможни хора, — ми се стори скучна и безлична. Завидях на онези, които са видели с очите си сцените, описвани от капитан Никълс.
Когато вратите на нощния приют се затворили за тях, Стрикланд и капитан Никълс потърсили гостоприемството на Лютия Бил. Това бил един грамаден мулат, с тежки юмруци; той държал моряшки хан, където всеки моряк, останал на сухо, можел да разчита на храна и подслон, докато Бил му намери работа на някой кораб. При него те живели един месец, спали с още десетина други като тях — шведи, негри, бразилци — на пода на двете празни стаи в къщата, предназначени за това, и всеки ден отивали с него на площад „Виктор Желу“, където идвали и капитани на кораби да търсят моряци. Жена му била американка — една дебела повлекана, която бог знае какво падение беше докарало до това пристанище — и всеки ден квартирантите се редували да й помагат в домакинството. Капитан Никълс се възхитил на Стрикланд, че успял да се измъкне от това задължение, като се заел да рисува портрет на Лютия Бил. А той не само платил за платното, боите и четките, но прибавил още и половин кило контрабанден тютюн към сметката. Предполагам, че тази картина все още украсява малкия салон в порутената къща някъде около крайбрежната улица, и съм сигурен, че днес тя може да се продаде за хиляда и петстотин лири. Стрикланд имал намерение да се качи на някой кораб, отплаващ за Австралия или Нова Зеландия, а оттам да се отправи към Самоа или Таити. Не зная защо си бе наумил да тръгне към Южните морета, макар да си спомням, че в мечтите си той често виждаше един остров, зелен и слънчев, заобиколен от море, по-синьо от тези, които се срещат в северните ширини. Мисля дори, че се бе привързал към капитан Никълс, защото той е познавал тази част на океана и може би самият капитан му е внушил, че ще се чувствува най-добре на Таити.