— Нали разбирате, Таити е на французите — обясняваше ми той. — А те не са такива проклети формалисти като англичаните.
Мисля, че разбрах какво имаше предвид. Стрикланд нямал документи, но това не можело да смути Лютия Бил, щом го чакала печалба (той си присвоявал първата заплата на всеки моряк, за когото намирал работа на кораб), и снабдил Стрикланд с документите на един огняр — англичанин, който по милостта на самото провидение бе издъхнал в ръцете му. И двамата, Стрикланд и капитан Никълс, искали да заминат на изток, а се случило така, че можели да се заловят на работа само на кораби, отплаващи на запад. Два пъти Стрикланд отказал място на малки търговски кораби, тръгващи за Щатите, и веднъж на въглевоз, пътуващ за Нюкасъл. Лютия Бил не можел да търпи повече такова упорство, което носело само загуба, и в крайна сметка изгонил и Стрикланд, и капитан Никълс от къщата си без повече церемонии. И те отново се оказали на произвола на съдбата.
Дажбата при Лютия Бил не се отличавала с особена разточителност и човек ставал от масата му почти толкова гладен, колкото бил седнал, но няколко дни те съжалявали и за това. Сега наистина узнали какво е глад. „Cuillere de Soupe“ и нощният приют били затворени за тях и единственото им препитание останал резенът хляб, който получавали в „Bouchee de Pain“. Спели, където намерели, понякога върху открита товарна платформа, спряна на някой страничен коловоз близо до гарата, понякога в празна каруца зад някой склад, но било кучешки студ и след един-два часа неспокойна дрямка те ставали и отново почвали да скитат из улиците. Най-остро от всичко им липсвал тютюнът, а колкото до капитан Никълс, той не можел без него и почнал да събира по Cannebiere38 угарки от цигари и краища на пури, хвърлени от минувачите предишната вечер.
— Какви ли не противни комбинации от тютюни същ опитал с лулата си — добави той и с философско примирение вдигна рамене, като си взе две пури от кутията, която му предложих, и сложи едната в устата, a другата в джоба си.
От време на време припечелвали по някой грош. Понякога в пристанището влизал пощенски кораб и капитан Никълс, който бил сварил вече да завърже познанство с контрольора, получавал работа и за двамата като хамали. Случел ли се английски, те тайно се вмъквали в бака, където екипажът щедро ги гощавал. Но рискували да срещнат някой от корабните офицери и да бъдат изритани надолу по трапа от ботуша му, за да се махнат по-бързо.
— Не е беда да получиш един ритник по задника, ако стомахът ти е пълен — отбеляза капитан Никълс, — и аз лично никога не се обиждам от това. Пък и нали офицерът трябва да следи за дисциплината.
Аз живо си представих как капитан Никълс полита с главата надолу по тесния трап под вдигнатия крак ва разярен помощник-капитан и същевременно като истински англичанин ликува от порядките в английския търговски флот.
Често се хващали на каква да е работа на рибния пазар. А веднъж спечелили по цял един франк, загдето натоварили на камиони безброй сандъци с портокали, смъкнати на кея. Едни ден им провървяло истински. Познат чиновник от пристанището бил натоварен да боядиса малък кораб, дошъл от Мадагаскар през нос Добра Надежда, и те прекарали няколко дни на една дъска, висяща като люлка до борда на кораба, докато покрият целия ръждясал корпус с боя. Тава сигурно бе допаднало на Стрикланд с неговото саркастично чувство за хумор. Попитах капитан Никълс как се бе държал той по време на всички тези изпитания.
— Не го чух да избухне нито веднъж — отвърна капита нът. — Понякога беше малко кисел, но друг път, когато по цял ден нищо не бяхме слагали в устата си и нямахме пари дори да платим нощувката си при Китаеца, той беше весел и въобще не се трогваше.
Това не ме изненада. Стрикланд беше способен да побеждава обстоятелствата, дори онези от тях, които биха хвърлили в униние повечето хора; но дали това се дължеше на невъзмутим дух или на опак характер, е трудно да се каже.
Скитниците наричали „Главата на Китаеца“ една мизерна странноприемничка на една пряка на улица „Бутери“, която държал едноок китаец. За шест су там можело да спиш на койка, а за три су — на пода. Тук те се сприятелили с други несретници като тях и когато нямали пукната пара, а нощта била леденостудена, можели да вземат назаем от някого, комуто денят бил донесъл някой франк, за да си платят покрива над главите за една нощ. Тези бедняци не били никак стиснати и онзи, който имал пари, не се колебаел да ги раздели с другите. Те идели от всички краища на света, но това не пречело на доброто им приятелство, защото се чувствували свободни граждани на една страна, в чиито граници има място за всички тях — великата страна на изобилието и безделието.