— Ала Стрикланд ставаше опасен, когато го предизвикваха — спомняше си капитан Никълс. — Един ден на площад „Виктор Желу“ налетяхме на Лютия Бил и той поиска от Чарли документите, които му бе дал. „Ела и си ги вземи, щом толкова ти трябват“ — рече Чарли. Лютия Бил беше едър здравеняк, но нещо е погледа на Чарли не му хареса и той се задоволи само с това да го наругае. Нарече го едва ли не с всички имена, които му дойдоха наум, а щом Лютия Бил се отвореше на ругатни, струваше си да го послуша човек. Е, Чарли го изтърпя няколко минути, после, пристъпя напред и каза само: „Махай се оттук, долна твар.“ Не беше толкова важно какво каза, а как го каза. Лютия Бил не си отвори устата повече, лицето му прежълтя и той се измъкна, като че ли внезапно си бе спомнил, че има някаква бърза работа.
Според капитан Никълс Стрикланд не бил казал точно тези думи, но тъй като тази книга е предназначена за четене в семейството, реших, че е по-добре да ощетя истината, като вложа в устата на Стрикланд думи, по-привични за домашния кръг.
Но Лютия Бил не бил от онези, които се примиряват с унижението, и то от един прост моряк. Неговата власт зависела от репутацията му и отначало един, после и други моряци, които живеели в къщата на Бил, им казали, че той се е заклел да очисти Стрикланд.
Една вечер капитан Никълс и Стрикланд седели в един бар на улица „Бутери“. Това е тясна уличка от едноетажни постройки, всяка от които има само по една стая; те приличат на лавки в шумен панаир или на циркови клетки за животни. Пред всяка врата стои жена. Някои, лениво облегнати върху рамката на вратата, си тананикат нещо и от време на време дрезгаво подвикват към минувачите, други най-равнодушно четат. Тук има французойки, испанки, италианки, японки, цветнокожи, едни дебели, други слаби, а под дебелия слой грим по лицата им, под изрисуваните вежди и алените устни личат браздите на възрастта н белезите на безпътния живот. Някои са облечени в черно и носят чорапи с цвета на тялото, други, с къдрави коси, боядисани в жълто, приличат на малки момиченца с късите си муселинени рокли. През отворените врати обикновено се вижда под от червени плочки, голямо дървено легло, леген и кана, поставени върху чамова маса. По улицата бавно се движи пъстра тълпа — индуси, слезли от английски търговски кораб, руси северняци от шведска шхуна, японци от военен кораб, английски моряци, испанци, приятни наглед младежи от френски крайцер, негри от американски товарен кораб. Денем улицата е просто невзрачна, ала нощем, осветена единствено от лампите в малките колиби, тя придобива злокобна красота. Отблъскващата похот, която е просмукана във въздуха, измъчва и потиска, но в тази картина се крие и нещо загадъчно, което: завладява и тревожи. Чувствуваш някаква примитивна сила, която те отвращава и в същото време те омагьосва. Тук всичката благопристойност на цивилизацията е заличена и човек застава очи в очи със суровата действителност. Атмосферата, която цари наоколо, е едновременно напрегната и трагична.
В бара, където сядали Стрикланд и капитан Никълс, от механичното пиано се носела шумна и стържеща танцова музика. Наоколо по масите имало много хора — на едно място вдигали врява няколко гуляещи моряци, на друго имало група войници, а в средата, скупчени нагъсто, танцували няколко двойки. Брадати моряци със загорели лица и големи мазолести ръце притискали партньорките си в силна прегръдка. Жените били само по рокли. От някоя маса току се вдигали по двама моряци и започвали да танцуват заедно. Шумът бил оглушителен. Хората пеели, крещели, смеели се, а когато някой целунел дълго момичето, седнало на коленете му, английските моряци така го освирквали, че олелията ставала нетърпима. Въздухът бил тежък от праха, който вдигали тежките ботуши на мъжете, и сивеел от тютюневия дим. Било страшно горещо. Зад бара седяла жена и кърмела бебето си. Келнерът — недорасъл младеж с плоско, пъпчиво лице, шетал насам-натам, разнасяйки поднос с чаши бира.
Не след дълго в бара влязъл Лютия Бил, придружен от двама огромни негри, не било трудно да се забележи, че вече доста си бил пийнал. Сякаш си търсел белята. Залитнал към една маса, където седели трима войници, и прекатурил чаша бира. Избухнала свада, собственикът на бара се приближил и казал на Лютия Бил да изчезва. Той бил як тип и нямал обичай да търпи кавгите на клиентите си. Лютия Бил се поколебал. Нямал желание да влиза в разпра със собственика, защото полицията била на негова страна, и като изругал, му обърнал гръб. Внезапно обаче съзрял Стрикланд. Дотътрил се до него. Не казал нищо. Събрал всичката слюнка в устата си и се изплюл в лицето му. Стрикланд сграбчил чашата си и я запратил към него. Танцуващите застинали на местата си. Последвал миг на пълна тишина, но щом Лютия Бил хвърлил върху Стрикланд, страстта на боя обзела все ки и след миг те се били вкопчили едни в други Преобръщали се маси, чаши се трошели в пода. Вдигнала се адска глъчка. Жените се пръснали към вратата и зад бара. От улицата се намесвали минувачи. Чували се ругатни на всякакви езици, юмручни удари и викове, а в средата на помещението десет мъже се бъхтели един друг с всичка сила. Изведнъж дошла полиция и всеки, който можел, се втурнал към вратата. Когато барът бил що-годе разчистен, видели Лютия Бил да лежи безчувствен на пода, с дълбока рана в главата. Капитан Никълс извлякъл навън Стрикланд, който имал кървяща рана на ръката, а дрехите му били разкъсани. Самият капитан бил с окървавено лице от удар в носа.