— Май че е по-добре да се махаш от Марсилия, преди ди Лютия Бил да е излязъл от болницата — посъветвал той Стрикланд, когато се добрали до „Главата на Китаеца“ и започнали да се чистят.
— Това надминава и бой на петли — рекъл Стрикланд.
Представих си как саркастично се е усмихнал.
Капитан Никълс бил неспокоен. Той знаел колко отмъстителен е Лютия Бил. Стрикланд вече два пътя го бил повалял на земята, а мулатът бил опасен, когато е трезвен. Той ще издебне благоприятен случай. Няма да бърза, но някоя нощ ще забие нож в гърба на Стрикланд и след ден-два трупът на неизвестен скитник ще бъде изваден от мръсните води на пристанището. На другата вечер Никълс отишъл до къщата на Лютия Бил да поразпита. Той все още бил в болницата, но жена му, която ходила да го види, казала, че гневно се заклел да довърши Стрикланд веднага щом го пуснат.
Минала седмица.
— Винаги съм казвал — размишляваше на глас капитан Никълс, — ако удариш човек, удари го лошо. Това поне ще ти даде време да се огледаш и да решиш какво ще правиш по-нататък.
Точно тогава на Стрикланд му провървяло. Спешно се търсел огняр за един кораб на път за Австралия.
— Бързо тичай на пристанището момче, и се хващай на работа — казал на Стрикланд капитан Никълс. — Документи си имаш.
Стрикланд тръгнал веднага и досега повече не се видели. Корабът останал в пристанището само шест часа и вечерта, когато той вече пътувал на изток зимното море, капитан Никълс дълго гледал от брега чезнещия дим от комините му.
Опитах се да разкажа всичко те колкото мога по добре, защото ме привлече контрастът между него и времето, когато Стрикланд живял в Ашли Гардънс зает е акции и борсови операции си давам сметка, че капитан Никълс беше отявлен лъже и може би в разказа му нямаше нито дума истина. Няма да се учудя много, ако разбера, че той никога в живота си не е виждал Стрикланд, а познанията си за Марсилия дължи на страниците на някое списание.
XLVIII
— Ето тук имах намерение да завърша книгата си първоначално мислех да я започна с описание на последните години от живота на Стрикланд, прекарани на Таити, и ужасната му смърт, а после да се върна и да разкажа каквото знаех за случилото се преди това. И това не бе някаква странна приумица, а просто желаех да се разделя със Стрикланд тъкмо в момента, когато той отплава с неясни видения в самотната си душа към незнайните острови, разпалвали отдавна въображението му. Той ме привличаше с това, че на четиридесет и седем години, възраст, на която повечето мъже вече са подредили живота си, той тръгва към нови светове. Представях си го на фона на сивото, разменено от мистрала море, как се взира в чезнещия френски бряг, обречен никога повече да не го види, и си мислех, че има доблест в поведението на този човек и неустрашимост в сърцето му. С тази котка на оптимизъм смятах да завърша книгата. Така би се утвърдила идеята за непобедимия дух на човека. Но не успях да го направя. Някак си не ми потръгваше разказът и след няколко неуспешни опита трябваше да се откажа; започнах от началото, по обичайния начин и реших да излагам фактите от живота на Стрикланд по реда, по който ги узнавах.
Тези факти, за които ми предстои да напиша, обаче са твърде откъслечни. Чувствувам се в положението на биолог, който трябва от една-единствена кост да възстанови не само вида на изчезнало животно, но и привичките му. Стрикланд не бе направил особено впечатление на хората, с които бе общувал на Таити. За тях той бил един скитник — несретник, който вечно нямал пари, забележителен само с това, че рисувал картини, които им се стрували смешни. Едва няколко години след смъртта му, когато от Париж и Берлин пристигнали агенти на големи търговци, за да търсят картини на Стрикланд, все още останали на острова, те осъзнали, че между тях е живял забележителен човек. И тогава се сетили, че някога са можели да купят на безценица картини, които сега струваха големи суми, и пе можеха да си простят за пропуснатата възможност. Имаше един евреин, търговец на име Коен, който се бе сдобил по много странен начин с една картина от Стрикланд. Той беше дребен стар французин с мек, дружелюбен поглед и приветлива усмивка, полу-моряк, полутърговец; имаше катер, с който шареше между Паумото и Маркизките острови, караше там стоки за продан и се връщаше с копра, раковини и перли. Казаха ми, че притежава голяма черна перла, която е готов да продаде евтино, и аз отидох да го потърся, но открих, че не мога да си позволя цената, която той поиска. Тогава отворих дума за Стрикланд. Оказа се, че Коен го познавал добре.