— Ейбрахам! — извиках аз.
Той се обърна към мен и ме погледна озадачено, но бързо ме позна и сграбчи ръката ми. След като и двамата изразихме изненадата си и аз му казах, че смятам да прекарам нощта в Александрия, той ме покани да вечерям с него в Английския клуб. След като се срещнахме пак след няколко часа, аз му признах учудването си, че го откривам тук. Той заемаше съвсем скромна длъжност и ми се стори, че е затруднен финансово. Тогава той ми разказа своята история. Когато се отправил на плаване в Средиземно море, имал твърдото намерение да се върне в Лондон и да заеме мястото си в болницата „Свети Тома“. Една сутрин (параходът навлязъл в пристанището на Александрия и от палубата той видял града, бял, облян от слънце, видял тълпата на кея — туземци в изтъркани кафтани, судански негри, шумни групички от гърци и италианци, умислени турци с фесове на главите — под яркото слънце и синьото небе и нещо се обърнало в него. Не можа да го опише. Сякаш го ударил гръм, каза ми, но сравнението не му хареса и додаде, че било по-скоро като внезапно откровение. Първо нещо свило сърцето му, а после изведнъж го обзело чувство на опиянение и невероятна свобода. Усетил, че тук си е у дома, и на часа, още там, на палубата взел решение да остане до края на живота си в Александрия. Не било трудно да напусне кораба и след двадесет и четири часа бил вече на брега с всичко, което притежавал.
— Капитанът сигурно ви е помислил за побъркан — засмях се аз.
— Не ме интересуваше кой какво ще си помнели. Сякаш действувах не по своя воля, а нещо силно ме тласкаше отвътре. Както вървях и се оглеждах, си помислих, че е най-добре да отида в някой малък гръцки хотел, и вече знаех къде да го намеря. Ще ми повярвате ли, че отидох точно там, и щом го видях, веднага го познах.
— Били ли сте преди в Александрия?
— Не, не бях напущал никога Англия.
Скоро той постъпил на държавна служба в Александрия и си останал там до този момент.
— Никога ли не сте съжалявали за това?
— Никога, нито за миг. Печеля толкова, колкото ми е нужно, за да живея, и съм доволен. Не искам нищо повече — стига ми да съм все така, додето умра. Животът ми е прекрасен.
На следващия ден напуснах Александрия и забравих за Ейбрахам до неотдавна, когато вечерях с един стар приятел и колега, Алек Кармайкъл, който бе в кратък отпуск в Англия. Срещнах го случайно на улицата и побързах да го поздравя за благородническото звание, с което бе удостоен за Доблестна служба по време на войната. Уговорихме се да прекараме една вечер заедно в памет на старото време и когато се съгласих да отида на вечеря у тях, той предложи да не каним други, за да можем спокойно да си побъбрим. Имаше красива стара къща на улица „Кралица Ан“ и тъй като беше човек с вкус, я бе обзавел възхитително. На стените на трапезарията видях пленителна картина на Белото40 и две от Зофани41, за които искрено му завидях.
Когато жена му — високо, прелестно създание в златиста дреха — ни остави сами, аз с усмивка го подкачих колко се е променил животът му от времето, когато и двамата бяхме студенти по медицина. Тогава за нас бе разточителство да вечеряме в някой невзрачен италиански ресторант на „Уестминстър Бридж“ Роуд. Сега Алек Кармайкъл заемаше длъжности в пет-шест болници и сигурно печелеше не по-малко от десет хиляди годишно, а благородническата му титла бе едва първото от многобройните отличия, които неминуемо го очакваха.
— Да, добре живея — съгласи се той, — но най-странното е, че дължа всичко това на едно щастливо стечение на обстоятелствата.
— Какво имаш предвид?
— Спомняш ли си Ейбрахам? Това бъдеще очакваше него. Още като студенти той във всичко беше преди мен. Печелеше всички отличия и стипендии, за който и аз кандидатствувах. Аз винаги свирех втора цигулка. Ако бе продължил в същия дух, сега щеше да има моето положение. Този човек беше роден хирург. Никой не можеше да се мери с него. Когато го назначиха в „Свети Тома“, за мен вече нямаше надежда да остана в болницата. Аз трябваше да стана един обикновен лекар, а ти знаеш колко малко вероятно е за един ординатор да се издигне. Но Ейбрахам се оттегли и аз заех неговото място. Това бе моят шанс.
— Аха, значи такава била работата…
— Просто щастлив случай. Чудак беше тоя Ейбрахам. Горкият, съвсем се провали! Сега работи в медицинската служба в Александрия като хигиенист или нещо такова, колкото да не умре от глад. Чух, че живеел с някаква стара, грозна гъркиня и имал половин дузина скрофулозни хлапета. Ето че не е достатъчно да имаш способности. В крайна сметка решава характерът. А на Ейбрахам му липсваше силен характер.
40
Бернардо Белото (1720–1780) — италиански художник, известен с венецианските си сцени. Б. пр.