— Бих искал да мисля така. Не зная как съм могъл да заслужа такава жена — идеална приятелка и помощница, прекрасна любима и отлична майка.
Замислих се за момент над живота, който капитан Брюно нарисува във въображението ми със своя разказ.
— За да изберете този начин на живот и да се справите толкова успешно, безспорно и на двама ви е била нужна силна воля и твърд характер.
— Може би, ала без един друг подтик нямаше да можем да постигнем нищо.
— Какъв е той?
Брюно се спря и малко театрално протегна ръка.
— Вярата, в бога. Без нея бяхме загубени. Скоро пристигнахме в дома на доктор Кутра.
LV
Доктор Кутра беше стар французин, грамаден на ръст и много пълен. Тялото му имаше форма на гигантско паче яйце, а сините му очи с остър, но добродушен поглед от време на време самодоволно се спираха върху огромния корем. Имаше червендалесто лице и бяла коса. Беше от ония хора, които веднага предизвикват симпатия. Прие ни в една стая, която много наподобяваше обстановката в провинциална френска къща, и няколкото полинезийски украшения в нея изглеждаха особено. Той пое ръката ми в двете си едри длани и ме погледна топло, но доста проницателно. Когато се здрависваше с капитан Брюно, вежливо попита как са госпожата и децата. Няколко минути си разменяхме любезности, после — местни клюки, обсъдихме накратко изгледите за реколтата от копра и ванилия и най-сетне стигнахме до целта на моето посещение.
Сега ще преразкажа онова, което чух от доктор Кутра, със свои думи, а не с неговите, защото не храня надежда, че бих могъл да пресъздам впечатлението от живата му и образна реч. Той имаш? дълбок, гърлен глас, подходящ за внушителната му фигура, и тънък усет за драматичното. Да го слушаш как разказва бе все едно, че гледаш пиеса, и то от най-хубавите.
Веднъж доктор Кутра трябвало да отиде в Таравао, за да прегледа една болна старица, жената на племенния вожд; той ни описа живо вида на дебелата стара жена, излетната в огромен креват, димяща с цигарата си и заобиколена от цяла свита тъмнокожи слуги. След като я прегледал, го отвели в друга стая и му поднесли вечеря — сурова риба, пържени банани и пиле, или с други думи, типичната вечеря на туземците. Докато се хранел, той видял как отблъснали от вратата едно младо момиче, обляно з сълзи. Не обърнал внимание, но когато излязъл навън, за да се качи на таратайката си и да потегли към къщи, отново я видял: стояла малко встрани, впила нещастния си поглед в него, а от очите й бликали сълзи. Попитал някого какво й е, отговорили му, че е слязла от планината, за да го помоли да прегледа един болен бял човек. Казали й, че не може да безпокои лекаря. Той я повикал и сам я попитал какво иска. Отговорила му, че я праща Ата — онази, дето някога работела в хотел „Де ла Фльор“ — и че Рижият е болен. Пъхнала в ръцете му парче смачкан вестник и когато го разтворил, видял в него банкнота от сто франка.
— Кой е Рижият? — попитал той един от стоящите наблизо.
Обяснили му, че така наричат англичанина-художник, който живеел с Ата горе в долината на седем километра от селото. По описанието познал Стрикланд. Но дотам трябвало да се върви много пеш. А точно това му било невъзможно, ето защо селяните били отпратили момичето.
— Да си призная — рече докторът, като се обърна към мен, — поколебах се. Не ме привличаше мисълта за тези четиринайсет километра тесни, криволичещи пътеки, пък и нямаше никаква вероятност да се върна в Папеете същата нощ. Освен това Стрикланд не ми беше симпатичен. Беше един безполезен лентяй и негодник, който предпочиташе да живее с една туземка, вместо сам да си изкарва прехраната като всички нас. Mon Dieu, как можех да зная, че един ден светът ще го признае за гениален? Попитах момичето толкова ли е зле той, че не е могъл да слезе в селото при мен. И каква според нея е болестта му. Тя не желаеше да отговори. Настоях, дори се разсърдих, но тя сведе очи и отново се разплака. Вдигнах рамене: в края на краищата мой дълг беше да отида и много ядосан и народих да ми показва пътя.
Настроението му едва ли е било по-добро, когато пристигнал, жаден и плувнал в пот. Ата го очаквала и била тръгнала по пътечката да го посрещне.
— Преди да преглеждам когото и да било, дайте ми нещо за пиене, или ще умра от жажда — извикал той. — За бога, няма ли един кокосов орех?
Тя извикала и дотичало едно момче. То бързо се покатерило на най-близкото дърво и хвърлило отгоре един зрял плод. Ата пробила в него дупка и докторът дълго пил от освежаващата струйка. После си свил цигара и постепенно настроението му взело да се подобрява.
— Е, къде е Рижият? — попитал той.
— В къщата е. Рисува. Не съм му казала, че ще дойдете. Влезте и го вижте.