— Работи в Борсата и е типичен посредник. Мисля, че ще ви отегчи до смърт.
— А вас отегчава ли ви? — попитах я аз.
— Вижте, аз съм негова съпруга. Обичам го и съм много привързана към него.
Тя се усмихна, за да прикрие свенливостта си, и аз си помислих, че очаква от моя страна насмешка, каквато Роуз Уотърфорд не би се поколебала да вметне след подобно признание. Изчака за миг. След това очите й ме погледнаха ласкаво.
— Той не си въобразява, че е гений. И дори не печели много в Борсата. Но е безкрайно добър и мил.
— Сигурен съм, че ще ми допадне много.
— Някой път ще ви поканя на скромна вечеря с нас, но не забравяйте, че сам поемате този риск. Не ме обвинявайте носле, ако вечерта ви мине скучно.
VI
Но когато най-сетне се срещнах е Чарлс Стрикланд, обстоятелствата не ми позволиха нищо повече, освен да се запозная с него. Една сутрин мисис Стрикланд ми изпрати бележка, че същата вечер дава прием и един от гостите няма да дойде. Тя ме канеше да запълня мястото му. Пишеше:
„Редно е да ви предупредя, че ще бъдете отегчен до смърт. Цялата компания е съвсем сива, но ако дойдете, ще ви бъда безкрайно благодарна. Двамата с вас ще можем да си побъбрим отделно.“
Трябваше да приема най-малко по съседски.
Когато мисис Стрикланд ме представи на своя съпруг, той доста безразлично ми подаде ръка. Обръщайки се към него, развеселена, тя се опита да се пошегува:
— Поканих го, за да му покажа, че наистина имам съпруг. Мисля, че започваше вече да се съмнява.
Стрикланд се засмя леко, от учтивост, както се посрещат шеги, в които не виждаш нищо смешно, но не отговори. Нови гости отвлякоха вниманието му и аз останах сам. Когато накрая се събрахме всички и очаквахме да ни поканят за вечеря, аз си помислих, бъбрейки с дамата, на която ме помолиха да правя компания, че цивилизованият човек проявява чудновата изобретателност да прахосва в досадни занимания краткия си живот. Компанията беше от онези, които те карат да се чудиш защо домакинята си бе направила труда да покани гостите и защо те си бяха направили труда да дойдат. Бяха десет души. Срещнаха се с равнодушие и щяха да се разделят с облекчение. Този прием се налагаше, разбира се, по чисто светски причини. Семейство Стрикланд „дължеше“ вечеря на няколко особи, от които не се интересуваше, но не можеше да не ги покани, а тези особи бяха приели. Защо? За да избегнат една скучна вечеря насаме, за да дадат почивка на слугите си, защото нямаше причина да откажат и защото „им дължаха“ покана за вечеря.
Трапезарията беше препълнена. Имаше един висш адвокат с титлата „К. С.“15 със съпругата си; един правителствен служител със съпругата си; сестрата на мисис Стрикланд със съпруга си, полковник Макандрю, и съпругата на един член на Парламента.
И понеже той установил, че не може да напусне Парламента, на негово място бях поканен аз. Компанията беше невъобразимо порядъчна. Жените бяха твърде хубави, за да бъдат добре облечени, и твърде сигурни в положението си, за да бъдат забавни. Мъжете бяха солидни на вид. Всички изглеждаха доволни и преуспяващи.
В инстинктивното си желание да поддържа общото настроение всеки говореше малко по-високо от нормалното и в стаята бе доста шумно. Но общ разговор нямаше. Всеки приказваше със съседа си: с този отдясно по време ма супата, рибата и предястието, а с този отляво по време на печеното, десерта и пикантното блюдо след него. Разговаряха за политическото положение, за голф и за децата си, за най-новата пиеса, за картините в Кралската академия, за времето и за летните си планове. Нито за момент не се получи пауза, шумът се засилваше. Мисис Стрикланд можеше да бъде доволна от успешния прием. Съпругът й изпълняваше прилично ролята си на домакин. Може би не говори много и ми се стори, че към края на вечерта върху лицата на дамите, които седяха от двете му страни, бе изписана умора. Сигурно го намираха тежък за компания. А мисис Стрикланд един-два пъти отправи към него загрижен поглед.
Най-сетне тя стана и покани дамите оттатък. Стрикланд затвори вратата след нея, премести се на другия край на масата и се настани между титулования адвокат и правителствения служител. Отново ни наля портвайн и ни предложи пури. Адвокатът похвали виното и Стрикланд ни каза откъде го купува. Заговорихме за вина и тютюн. Адвокатът ни разказа за едно свое дело, а полковникът говори за игра на поло. Аз нямах какво да кажа и седях мълчаливо, като се опитвах да проявявам интерес към разговора; и понеже си мислех, че никой ни най-малко не се интересува от мен, спокойно наблюдавах Стрикланд. Той беше по-едър, отколкото бях очаквал — не знам защо си го бях представял слаб и невзрачен, а в действителност бе широкоплещест и як, с едри ръце и стъпала и във вечерния си костюм изглеждаше твърде непохватен. Напомняше ми с нещо кочияш в официално облекло. Около четиридесетгодишен, той не бе красив, но не беше и грозен, защото в чертите на лицето му се четеше доброта. Само че те бяха някак по-едри от нормалното и това му придаваше недодялан вид. Беше гладко избръснат и широкото му лице изглеждаше някак неловко оголено. Имаше червеникава коса, много ниско подстригана, и мънички сини или сиви очи. Един съвсем обикновен на вид човек. Вече не се чудех защо мисис Стрикланд като че ли се стесняваше от него; та той едва ли правеше чест на жена, която иска да си създаде положение в света на писатели и художници. Очевидно не умееше да общува, но един мъж може да мине и без това; у него нямаше и нищо оригинално, с което да изпъкне над тълпата; просто бе един добър, скучен, честен и простодушен човек. Можеше да се възхищаваш от отличните му качества и същевременно да избягваш компанията му. Той беше безличен. За обществото може би бе полезен — добър съпруг и баща, честен борсов посредник; но просто не си струваше човек да си губи времето с него.
15
King’s Coucel — висше адвокатско звание, което се присвоява с кралска грамота и дава определени привилегии. Б. пр.