— Ти си мой мъж, а аз съм твоя жена. Където си ти, там ще бъда и аз.
За миг твърдостта на Стрикланд се разклатила, сълзи изпълнили очите му и потекли на тънки струйки по страните му. После бързо си възвърнал онази саркастична усмивка, която му беше тъй присъща.
— Жените са странни зверчета — казал той на доктор Кутра. — Можеш да се отнасяш с тях като с куче, да ги биеш, додето ти отмалее ръката, а те пак ще те обичат. — Той вдигнал рамене. — Разбира се, една от най-нелепите измислици на християнството е, че и те имали душа…
— Какво казваш на доктора? — попитала подозрително Ата. — Не заминаваш, нали?
— Щом ти желаеш това, ще остана, клето дете! Ата се хвърлила на колене в нозете му, обгърнала ги с ръце и започнала да ги целува. Стрикланд погледнал доктора Кутра с лека усмивка.
— Накрая те хващат здравата и ти си безпомощен в ръцете им. Бели или кафяви, те всички са еднакви.
На доктор Кутра му било неловко да изрази съчувствието си при такова страшно нещастие и се сбогувал. Стрикланд наредил на Тане, момчето, да го изпрати до селото. Доктор Кутра прекъсна разказа си за известно време, а после се обърна към мен.
— Аз не го харесвах. Казах ви вече, че не ми беше симпатичен, но както вървях бавно надолу към Таравао, не можех да преодолея неволното си възхищение от стоицизма и храбростта на този човек, които му даваха сила да понесе може би най-страшното човешко страдание. Казах на Тане, преди да си тръгне, че ще изпратя лекарство, което може да помогне, но почти не се надявах Стрикланд да се съгласи да го взема, а още по-малко, че ще има полза от него. Помолих момчето да предаде на Ата, че ще идвам винаги, когато тя изпрати да ме повикат. Животът е тежък, а Природата понякога изпитва жестока наслада да измъчва своите чеда. С мъка на сърцето се добрах до своя уютен дом в Напеете.
Дълго време никой от нас не проговори.
— Но Ата не изпрати да ме повикат — поднови разказа си докторът. — И доста дълго не ми се случи да отида в онази част на острова. Нямах вест за Стрикланд. Веднъж-дваж чух, че Ата е идвала в Папеете да купи бои, но все не я виждах. Минаха повече от две години, преди отново да отида в Таравао, пак за да прегледам старата жена на вожда. Попитах хората дали знаят нещо за Стрикланд. До този момент навсякъде се бе разчуло, че той има проказа. Пръв напуснал къщата Тане, а малко след това — старицата и внучката й. Стрикланд и Ата останали сами с малките си деца. Никой не се приближавал до тяхната плантация, защото, както знаете, туземците изпитват панически ужас от тази болест; в старо време, щом откриели белезите й, убивали болния. Но понякога, като се катерели по хълмовете, селските момчета забелязвали белия човек с огромната червена брада да скита из околността и в ужас се разбягвали. От време на време нощем Ата слизала в селото и събуждала търговеца, за да й продаде някои неща, от които имала нужда. Тя знаела, че туземците гледат на нея със същото отвращение, с което гледат на Стрикланд, и се стараела да не ги среща. Веднъж няколко жени, решили се да доближат плантацията повече от обикновено, я видели да пере дрехи в потока и взели да хвърлят камъни по нея. След този случай казали на търговеца да й предаде, че ако още веднъж пере в потока, мъжете им ще дойдат и ще изгорят къщата й.
— Зверове! — възкликнах аз.
— Mais non, mon cher monsieur45, хората са си хора.
Страхът ги прави жестоки… Реших да видя Стрикланд и когато привърших с жената на вожда, поисках едно момче да ми покаже пътя. Но никой не искаше да ме придружи и аз трябваше да го намеря сам.
Когато доктор Кутра стигнал до плантацията, той бил обзет от странно безпокойство. Макар и загрят от ходенето, той потръпнал. Във въздуха имало нещо враждебно, което го накарало да се поколебае; чувствувал, че невидими сили преграждат пътя му. Сякаш някакви ръце го теглели назад. Никой вече не събирал кокосовите орехи и те гниели по земята. Наоколо всичко било запустяло. Храсталакът напирал отвсякъде и по всичко личало, че много скоро дивата гора щяла да си възвърне това парче земя, изтръгнато от нея след толкова много труд. Докторът добил усещането, че това е обиталище на болката. Приближавайки къщата, той бил поразен от неземната тишина и отначало си помислил, че е изоставена. Тогава видял Ата. Тя седяла под навеса, който й служел за кухня, и готвела някаква каша в гърне. Край нея в прахта кротко си играело малко момче. Забелязала доктора, но не се усмихнала.
— Дойдох да видя Стрикланд — казал той.
— Ще отида да му кажа.
Тя тръгнала към къщата, изкачила стъпалата, които водели към верандата, и влязла. Доктор Кутра я последвал, но се спрял отвън, изчаквайки да му даде знак. Като отворила вратата, отвътре го лъхнала отблъскващата сладникава миризма, която прави непоносима близостта до прокажения. Чул я да казва нещо, после чул и отговор, но не познал гласа на Стрикланд. Той бил станал дрезгав и неясен. Доктор Кутра вдигнал вежди; разбрал, че болестта е обхванала и гласните струни. След малко Ата се появила отново.