— Той не желае да ви види. Трябва да си вървите. Доктор Кутра настоявал, но тя не го пуснала вътре.
Той вдигнал рамене и като помислил малко, си тръгнал. Тя тръгнала след него. Той чувствувал, че и тя желае по-скоро да го отпрати.
— С нищо ли не мога да ви помогна? — попитал той.
— Можете да му изпратите малко бои — казала тя. — Той не иска нищо друго.
— Още ли може да рисува?
— Рисува по стените на къщата.
— Животът ти е ужасен, клето мое дете!
При тези думи най-сетне тя се усмихнала, а очите й излъчвали свръхчовешка любов.
Това изненадало и удивило доктор Кутра. Бил обхванат от благоговение. Не могъл да изрече нито дума.
— Той е моят мъж — казала тя.
— Къде е другото ти дете? — политал докторът. — Предишния път бяха две.
— Умря. Погребахме го под манговото дърво. След като го изпратила малко, Ата заявила, че трябва да се връща. Доктор Кутра се досетил, че тя се бои да върви по-нататък, за да не срещне хора от селото. Отново я помолил, ако има нужда от него, да го повика и той ще дойде веднага.
LVI
След това изминали още две или може би три години — времето на Таити тече неусетно и е много трудно да се измерва, — докато най-сетне донесли вест на доктор Кутра, че Стрикланд умира. Ата причакала колата, която носела пощата за Папеете, и отправила гореща молба към човека, който я карал, по-скоро да отиде за доктора. Но докторът не бил у дома си и получил вестта едва вечерта. Било невъзможно да тръгне в такъв късен час и чак на следващата сутрин, скоро след зазоряване, той поел нататък. Пристигнал в Таравао и за последен път изминал пеш онези седем километра до къщата на Ата. Пътеката била обрасла и било ясно, че години наред никой не е минавал по нея. Не било лесно да я следва. Някъде трябвало да заобикаля и да прецапва през потока, някъде трябвало да си пробива път през храсталака — трънлив и гъст, често се налагало да се катери по ниски скали, за да избегне стършеловите гнезда, висящи по дърветата над главата му. Наоколо царяла мъртва тишина.
Затова, когато най-сетне се добрал до малката небоядисана къщичка, докторът въздъхнал с облекчение, макар че сега тя била още по-запусната и мръсна; но и тук владеела същата нетърпима, тягостна тишина. Той приближил и едно момченце, което дотогава безгрижно си играело на слънцето, вперило очички в него, после се обърнало и побегнало. Явно чуждият човек бил за него враг. Но доктор Кутра имал чувството, че детето го следи крадешком иззад едно дърво. Вратата на къщата била широко отворена. Той извикал, но никой не се обадил. Пристъпил вътре. Почукал на една врата, но отново никой не отговорил, Натиснал бравата и влязъл. От зловонието, което го лъхнало, едва не му прилошало. Той притиснал кърпата към носа си и направил усилие да влезе. В стаята било полутъмно и след ослепителното слънце навън за момент той не могъл да види нищо. Само след миг замръзнал на мястото си, поразен. Не можел да проумее къде се намира. Сякаш внезапно бил попаднал в някакъв вълшебен свят. Отвсякъде го обкръжавала гъста, девствена гора, а под дърветата й се разхождали голи хора. Едва тогава видял, че това са рисунки по стените.
— Mon dieu, дано да не ме е ударило слънцето промълвил той.
Леко движение привлякло вниманието му и той видял, че на пода лежи Ата и тихо хлипа.
— Ата! — извикал той. — Ата!
Тя не се отзовала. Скотското зловоние пак го задушило почти до припадък и той запалил пура. Очите му постепенно свикнали с тъмнината и колкото повече гледал изписаните стени, толкова по-силно го завладявало непреодолимо вълнение. Той не разбирал много от живопис, но в тези картини имало нещо, което му въздействувало но особен начин. От пода до тавана стените били покрити с причудливи и сложни композиции, загадъчни и прекрасни. Дъхът му спрял. В него се надигнало странно чувство, което нито можел да разбере, нито да анализира. Изпълнили го благоговение и възторг, изпитани сигурно от онзи, който е видял сътворението на света. Това бил велик, чувствен и странен стенопис, ала в него имало и нещо зловещо, което му навяло страх. Било творение на човека, който се бе спуснал в скритите глъбини на природата и бе открил там тайни, едновременно красиви и страшни; творение на човека, познал сатанински истини, забулени от хората. В тях имало нещо първично и ужасяващо. Нещо нечовешко. То събудило в съзнанието му смътен спомен за черната магия. Било прекрасно и скверно.