— Унищожени! — извиках аз.
— Mais oui46, не знаехте ли?
— Откъде мога да зная? Вярно, че бях чувал за тези произведения, но си помислих, че те сигурно са попаднали в ръцете на частен притежател. И досега няма точен списък на картините на Стрикланд.
— Когато ослепял, той седял часове наред в тези две стаи, които изрисувал, гледал своите творения с незрящи очи и виждал може би повече, отколкото бил видял през целия си живот. Ата ми каза, че той нито веднъж не се оплакал от съдбата си, не изгубил кураж. Умът му останал ясен и незасегнат докрая. Но я накарал да му обещае, че когато го погребе — казах ли ви, че копах неговия гроб със собствените си ръце, защото никой от туземците не желаеше да се приближи до заразената къща, и го погребахме двамата с Ата, увит в три парео, пришити едно към друго; положихме го под манговото дърво, — накарал я да му обещае, че ще запали къщата и няма да си отиде, докато не изгори и последната тресчица.
За известно време не казах нищо. Мислех. Най-сетне рекох:
— Останал си е все същият докрая.
— Разбирате ли? Трябва да ви кажа, че аз смятах за мой дълг да я разубедя.
— Дори след това, което преди малко ми казахте?
— Да, защото знаех, че това е творение на гений, и мислех, че нямаме право да лишаваме света от него. Но Ата не искаше и да чуе, Била обещала. Не останах, за да бъда свидетел на това варварско деяние, и едва по-късно научих какво бе сторила тя. Поляла с парафин сухите подове и рогозките от панданус и ги подпалила. След малко не останало нищо освен тлеещи въглени и великият шедьовър не съществувал.
— Според мен Стрикланд е знаел, че това е шедьовър. Постигнал е онова, което се е стремял. Животът му е бил завършен. Сътворил един свят и видял, че той е добър. А после, изпълнен с гордост и презрение, го разрушил.
— Но нека ви покажа моята картина — каза доктор Кутра, като ме поведе нататък.
— Какво се случи с Ата и детето?
— Отидоха на Маркизките острови. Там тя имала роднини. Чух, че момчето работи на някаква шхуна. Казват, че много прилича на баща си.
На вратата, която водеше от верандата към кабинета на доктора, той спря и се усмихна.
— Това е натюрморт с плодове. Сигурно няма да ви се стори съвсем подходяща украса за лекарски кабинет, но жена ми не я иска в гостната. Казва, че е направо непристойна.
— Един натюрморт с плодове? — възкликнах аз. Влязохме в стаята и погледът ми веднага падна върху картината. Гледах я дълго.
Това беше купчина от манго, банани, портокали и не знам какво още и на пръв поглед беше съвсем невинна картина. На някоя изложба на постимпресионистите невнимателен посетител бързо би я отминал като отличен, но не особено забележителен образец на тази школа, но може би по-късно той би си спомнил за нея и би се запитал защо. И едва ли би я забравил вече.
Цветовете бяха тъй странни, че думите трудно могат да изразят онова скрито безпокойство, което пораждаха. Имаше тъмносиньо, матово като изящно украсен бокал от лазулит, но с трепкащи отблясъци, които издаваха пулса па невидим живот; имаше мораво, зловещо като одрана и разложена плът, но в него тлееше пламенна чувственост, която будеше смътни представи за Римската империя по времето на Хелегабал47; имаше червено, крещящо като зърната на бодливата зеленика — човек неволно го свързваше с Коледа в Англия, със снега, с детското веселие, — но омекотено от някаква магия, то притихваше, за да добие нежния нюанс на гълъбова гръд; имаше наситено-жълто, което с необичаен порив преливаше в зелено, дъхаво като пролетта и чисто като искрящите струи на планински извор.
Кой би могъл да каже каква измъчена фантазия бе сътворила тези плодове? Те сякаш бяха от полинезийската градина на хесперидите48.
В тях имаше нещо живо, сякаш бяха създадени в ония тъмни времена, когато се е раждала и самата земя и формите на нещата още не са били окончателно затвърдени. Те бяха разточително пищни, натежали от тропически благоухания, стаили някаква своя тъмна страст. Това бяха омагьосани плодове; ако ги вкусиш, можеха да разкрият пред теб бог знае какви тайни на душата и загадъчни палати на въображението. Помръкнали от неочаквани опасности, те можеха да превърнат човека в звяр или бог, ако ги изяде. Всичко здраво и естествено, всичко, свързано с обикновеното човешко щастие и простите радости на простите хора, се отдръпваше от тях в уплаха и все пак те излъчваха страшна притегателна сила и като плодовете на Дървото на познанието за Добро и Зло те изкушаваха с всички съблазни на неизвестното.
47
Прозвище на Басиан, жрец в храма на бога на слънцето Хелий, още като юноша провъзгласен за император на Рим (218–222 г.), водил безпътен живот, известен със своите оргии. Бил убит от заговорници. Б. пр.
48
Съгласно древногръцки мит хесперидите, дъщери на титана Атлас, пазели в градината златните ябълки, които Земята подарила на Хера в деня на сватбата й със Зевс. Б. пр.