Най-сетне отместих поглед от картината. Разбрах, че Стрикланд е отнесъл тайната си в гроба.
— Рене, приятелю — чу се високият, весел глас на мадам Кутра, — какво правите там толкова време? Ето аперитивите. Попитай господина няма ли да пийне една чаша „Кенкин Дюбоне“.
— На драго сърце, госпожо — казах аз, като излязох на верандата.
Магията се развали.
LVIII
Дойде време да напусна Хаити. Според добрия обичай на острова всички, е които се бях срещнал тук, ми поднесоха подаръци: кошнички, направени от листата на кокосова палма, рогозки от панданус, Тиаре ми даде три малки перли и три бурканчета желе от гуава, което беше варила със собствените си пълнички ръце. Когато пощенският параход от Уелингтън49 към Сан Франциско, който спираше тук за двадесет и четири часа, наду сирената си, за да призове пътниците да се качат на борда, Тиаре ме притисна към обилната си пазва, тъй че ми се стори, че потъвам в развълнувано море, и долепи червените си устни до моите.
В очите й заблестяха сълзи. И когато корабът бавно излизаше от лагуната, внимателно опипвайки пътя си през подводния процеп на рифа, а носле се насочи към открито море, странна печал обзе сърцето ми. Бризът все още донасяше до нас приятните аромати на острова. Таити е много далеч и аз знаех, че повече няма да го видя. Още една страница от моя живот бе завършена и аз се почувствувах по-близо до неизбежната смърт.
След не повече от месец бях в Лондон. След като уредих някои работи, които не търпяха отлагане, си помислих, че мисис Стрикланд сигурно би желала да чуе това, което бях научил за последните години от живота на съпруга й, и й написах кратко писмо. Не я бях виждал отпреди войната и трябваше да намеря адреса и в телефонния указател. Тя ми определи ден и час да я посетя и аз отидох в малката спретната къща в Камдън Хил, която обитаваше сега. По това време тя наближаваше шейсетте, но годините не й личаха и никой не би и дал повече от петдесет. Лицето й — слабо и без много бръчки — бе от ония лица, които възрастта облагородява, и човек можеше да помисли, че на младини е била много по-красива, отколкото всъщност бе. Косата й, все още пе съвсем бяла, имаше подходяща прическа, а черната й рокля бе модерна. Спомних си, че бях чул как сестра и, която надживяла мъжа си само с няколко години, завещала пари на мисис Стрикланд, и по вида на къщата и спретнатата слугиня, която ми отвори вратата, можех да съдя, че сумата е била достатъчна за една вдовица да поддържа прилично съществуване.
Когато бях въведен в гостната, видях, че мисис Стрикланд има и друг посетител, и щом узнах кой беше той, разбрах, че не случайно ме е поканила тъкмо в този час. Гостът се казваше Ван Буш Тейлър, беше американец и мисис Стрикланд ми го представи с чаровна усмивка за извинение пред него:
— Видите ли, ние, англичаните, сме тъй ужасно невежи. Простете ми, че ще се наложи да обясня кой сте. — Тогава тя се обърна към мен. — Мистър Ван Буш Тейлър е изтъкнатият американски критик. Ако не сте чели неговата книга, образованието ви непростимо е било занемарено и вие трябва незабавно да поправите грешката. Сега пише нещо за скъпия Чарли и е дошъл при мен да му помогна.
Мистър Ван Буш Тейлър бе много слаб, с голяма плешива глава, а под огромния купол на черепа жълтеникавото му лице с дълбоки бръчки изглеждаше съвсем дребно. Беше тих и извънредно любезен. Говореше с акцент, типичен за Нова Англия, и в маниера му имаше такава безкръвна студенина, която ме накара да се запитам защо, за бога, той се бе заел с Чарлс Стрикланд. Очевидната нежност, с която мисис Стрикланд произнасяше името на съпруга си, ме развесели и докато двамата разговаряха, аз разгледах стаята. Мисис Стрикланд не изоставаше от времето. Нямаше ги вече някогашните тапети и строгите кретони, нямаше ги репродукциите на Ейрандъл, които украсяваха стените на гостната в Ашли Гардънс. Стаята пламтеше в ярки цветове и аз се питах дали мисис Стрикланд знаеше, че тези богати багри, които й бе наложила модата, бяха дошли от виденията на един беден художник от остров в Южното море. Тя сама ми отговори на този въпрос.
— Какви чудесни възглавници имате — каза й Ван Буш Тейлър.
— Харесват ли ви? — попита тя с усмивка. — Това е Бакст50.
49
Може би се имат предвид копията на древни скулптури от известната сбирка на граф Ейрандъл. Б. пр.