VII
Лондонският сезон приближаваше към своя прашен край и всички мои познати се готвеха да заминат. Мисис Стрикланд щеше да отведе семейството си край брега на Норфък — децата да полетуват на море, а съпругът й да поиграе голф. Сбогувахме се и се уговорихме да се видим през есента. Но тъкмо в последния ден, преди да отпътувам, на излизане от универсалния магазин я срещнах заедно със сина й и дъщеря й. И тя като мен бе направила последните си покупки преди заминаването, и всички бяхме сгорещени и изморени. Предложих им да идем в парка и да хапнем сладолед.
Мисис Стрикланд се радваше, че може да ми покаже децата си, и прие моята покана с готовност. Те бяха още по-привлекателни, отколкото на снимките, и тя с право се гордееше с тях. От мен не се стесняваха, защото бях още твърде млад, и весело бъбреха за разни неща. Бяха извънредно мили, жизнени деца. Чудесно беше под дърветата.
Когато след един час те се натовариха в такси, за да се приберат, аз тръгнах безцелно из улиците, докато се озовах до моя клуб. Може би бях малко самотен и с лека завист си мислех за това приятно семейство, в което бях надникнал. Те изглеждаха отдадени един на друг. Имаха си свои шеги, неразбираеми за външни хора, които страшно ги забавляваха. Чарлс Стрикланд може да беше скучен там, където се изискваше преди всичко бляскаво слово, но неговата интелигентност съответствуваше на средата му, а това е гаранция не само за добър успех, а дори и за щастие. Мисис Стрикланд беше очарователна жена и го обичаше. Представях си живота им, несмущаван от превратности, честен, почтен, предопределен да приеме и продължи чрез тези две стройни, хубави деца естествените традиции на тяхното съсловие, нелишен от значение за обществото. Те неусетно щяха да остареят, щяха да видят как синът им и дъщеря им съзряват и се задомяват някой ден — той — за красива девойка, бъдеща майка на здрави деца, а тя — за хубав мъжествен младеж, почти сигурно офицер; накрая, увенчали живота си с благоденствие, обичани от своите потомци, достойно да се оттеглят и след щастлив, не безсмислен живот, дочакали пределна възраст, да потънат в гроба.
Навярно така се случва с безброй много семейни двойки и този скромен начин на живот си има своето обаяние. Той ви напомня за кротка речица, плавно лъкатушеща през зелени пасища, закътана на места под сенките на широки дървеса, докато накрая се влее в необятното море; но морето е толкова спокойно, тъй тихо и безучастно, че внезапно ви завладява смътна тревога. Вероятно само по някаква странност в моята природа, силно изразена дори в онези дни, чувствувах, че в такова съществуване, типично за повечето хора, има нещо нередно. Признавах неговата полза за обществото, виждах порядъчното му щастие, но нещо трескаво в кръвта ми жадуваше по-лудешка съдба. За мен тези тихи, малки радости криеха нещо застрашително. В сърцето ми гореше желание за по-опасен живот. Готов бях за назъбени скали и коварни плитчини, само да има промени в живота ми и да изпитвам трепета от непредвиденото.
VIII
Препрочитайки това, което съм написал за семейство Стрикланд, съзнавам, че техните образи сигурно ви се виждат доста неизбистрени. Не ми се удаде да вложа в тях никоя от онези характерни черти, които вдъхват собствен, истински живот на героите от една книга; питам се дали вината е моя, напрягам мозъка си да си спомня характерни техни странности, които биха ги направили по-живи. Ако се бях спрял на някоя особеност на речта или необичайна привичка, бих могъл да им придам повече индивидуалност. Така, както са описани, те приличат на фигури от стар гоблен — не се открояват от фона, а отдалеч дори изгубват формата си и се превръщат само в едно приятно за окото цветно петно. Единственото ми извинение е, че те ми направиха тъкмо такова впечатление. Така неизбистрени възприема човек хората, чийто живот е част от обществения организъм и те съществуват единствено в него и чрез него. Te са като клетките на тялото — важни, но само докато са здрави, докато участвуват в цялото. Стрикланд бяха обикновено семейство от средната класа — една приятна, гостоприемна жена с безобидно увлечение по дребните „лъвове“ от литературното общество, един твърде безинтересен мъж, изпълняващ дълга си в тази сфера на живота, в която милосърдното Провидение го бе поставило, и две симпатични, здрави деца. Какво по-нормално от това. Не си спомням около тях да имаше нещо, което би предизвикало интереса на любопитните.