Професор Де ла Пас си изтри челото:
— Смятам, че всички въпроси получиха своя отговор, поне аз съм удовлетворен.
— Но не и аз, сър!
— Седнете, господин Райт. Принуждавате ме да ви напомня, че вашето министерство не е част от военновременния кабинет. Ако няма повече питания (надявам се да е така), ще закрия днешното заседание. Наистина всички се нуждаем от отдих. Затова нека…
— Проф!
— Да, Мануел!
— Ти въобще не ме остави да довърша. Утре късно или рано в неделя ще го отнесем.
— Как, синко?
— Бомби. Може би и нахлуване. Два кръстосвача потеглиха насам.
Това съобщение им прикова вниманието. Най-сетне Бернардо де ла Пас уморено кимна:
— Прекъсвам заседанието на правителството. Членовете на военновременния екип да изчакат.
— Секунда — казах. — Проф, когато поехме постовете, ти получи от всекиго оставка без дата.
— Вярно. Обаче се надявам — той въздъхна кротко — да не ме принудите да използвам някоя от тях.
— Ей сега ще използваш една.
— Мануел, това заплаха ли е?
— Наричай го както искаш — посочих Хауърд Райт. — Или туй дрънкало се разкарва… или аз си отивам.
— Приятелю, трябва да поспиш.
Примигвах да махна сълзите.
— Има си хас! Разбира се, че ще го направя. Веднага! Ще намеря нещо за лягане тук в Комплекса и се тръшвам. За десетина часа. После, ако още съм министър на отбраната, може да ме събудите. Иначе ме оставете да спя.
Вече целият Конгрес гледаше стреснато. Уайо застана до мен. Не говореше, само ме хвана за ръката. Професорът каза твърдо:
— Моля да напуснат всички, с изключение на военновременния кабинет и господин Райт.
Изчака повечето да се изнижат стаята.
— Драги Мануел, не мога да подпиша твоята оставка. Нито да ти позволя да ме притискаш в ъгъла, за да предприема прибързани действия спрямо министъра на професионалните въпроси. Не и когато сме така изтощени и с опънати нерви. Ще бъде по-добре, ако двамата се простите един на друг, като всеки от вас разбере, че колегата му е подложен на голямо напрежение.
— Ъъъ… — завъртях се към Фин. — Този би ли се? — И посочих с пръст Хауърд Райт.
— А? Не, по дяволите. Поне не беше от моите части. Е, храбри господине? Бихте ли се, след като ни нападнаха?
Човечето Райт каза надуто:
— Бях лишен от такава възможност. Когато научих, всичко бе свършило. Но сега бяха оскърбени и моята смелост, и моята лоялност. Настоявам…
— Я млъквай, бре — отрязах го. — Ако искаш дуел, ще го получиш в първия миг, щом не съм зает. Проф, той не може да си оправдае държанието с умора от боевете и аз няма да се извиня на едно дрънкало за това, че наистина е дрънкало. Ти май не разбра какво стана. Позволи на тоя дръвник да ми скочи на врата — и дори не се опита да го спреш! Та така: или уволни него, или мен.
Тук внезапно се намеси Фин Нилсен:
— Професоре, присъединявам се. Или изхвърли тази въшка, или нас двамата. — Метна белтък на Райт. — Типче, хайде да поприказваме за дуела. Ще се биеш първо с моя милост. Имаш две ръце, а Мани няма.
— За него не ми трябват две ръце — кимнах. — Но ти благодаря, Фин.
Уайо се разплака (почувствах го, макар че нищо не чух). Де ла Пас я попита много тъжно:
— Ами ти, Уайоминг?
— И-и-извинявай, Проф! И аз.
Оставаха само Клейтън, съдията Броуди, Волфганг Корсаков, Стю и Шини — малцината с тежест в този екип. Виждах, че са с мен въпреки усилието, което струваше на Волф. Нали работеше с председателя, не с генерал Дейвис.
Проф ме изгледа отново и каза тихо:
— Мануел, налага се двустранно споразумение. Това, дето вършиш, принуждава и мен да си подам оставката. — Надникна в очите на всички поред. — Лека нощ, другари. Май вече е добро утро. Ще отида да си почина, защото имам остра нужда.
Излезе рязко, без да се обръща.