Райт беше изчезнал. Не видях кога си тръгна. Фин рече:
— Мани, какво ще правим с тези кръстосвачи?
— Нищо няма да стане преди събота следобед. Но е задължително да евакуираш Долен Тихо. Сега не мога да говоря. Скапан съм.
Уредихме си среща пак тук в 21.00, после Уайо ме отведе. Сигурно ме е сложила да спя, обаче не помня.
27
Проф бе там, когато се срещнах с Фин в канцеларията на Надзирателя малко преди уговорката ни в петък. Спах десетина часа, изкъпах се, хапнах нещо, което Уайо ми донесе, и се свързах с Майк. Alles вървеше според плана, корабите не бяха променили траекторията си, наближаваше моментът за удара по Велики Китай.
Отидох навреме, за да гледам по видеото попаденията, всичките точни. Една минута след девет вече нямаше какво да зяпаме, така че Проф ни подкани да работим. Нито дума за Райт или за оставки. Никога по-късно не видях този министър.
Тъкмо това искам да кажа — никога повече не го видях. И не питах за него. Де ла Пас не спомена нищо за кавгата, затуй и аз замълчах.
Занимавахме се с новините и тактическото положение. Хауърд Райт се оказа прав за многото погубени, предаванията от Земята бяха пълни с тая тема. Нямаше начин да научим точно колко люде са загинали. Ако някой човек стои в центъра на мишена и го халосат тонове скала, не остава кой знае какво. Успяха да преброят само онези, застанали по-надалеч от точките на попаденията. Тях ги убиха взривовете — около петдесет хиляди жертви в Северна Америка.
Не ги разбирам хората! Три дни пропиляхме да ги предпазим и не може да се каже, че не чуха предупрежденията ни. Именно затова отидоха там. Да видят представлението. Да се присмеят на затворническите щуротии. Да си вземат „сувенири“. Цели семейства се настанявали върху мишените, някои носили кошници за пикник. Кошници за пикник! Боже мой!
А сега живите с крясъци искаха главите ни заради тая „безсмислена касапница“. Да. Никакво възмущение от собственото им нашествие и (ядрената!) бомбардировка четири дни по-рано, но пък колко ги заболя от нашите „предумишлени убийства“. Вестник „Грейт Ню Йорк Таймс“ пожела лунното бунтовническо правителство да бъде свалено на Земята и екзекутирано публично: „Очевидно в този случай трябва да се направи изключение от хуманния закон, забраняващ смъртното наказание, в името на висшите интереси на цялото човечество.“
Опитвах се да не разсъждавам над близкото бъдеще, както бях принуден да не мисля твърде много за Людмила. Тя изобщо не си носеше сандвичи за пикник. Мила не беше зяпач, тръгнал да търси гъдел на нервите.
Долен Тихо ни бе неотложен проблем. Ако онези кораби бомбардираха зайчарници — в новините от Земята настояваха точно за това, — горкият нямаше да издържи, доста тънък му бе покривът. Някоя водородна „гостенка“ би измела налягането на всички равнища. Въздушните шлюзове не бяха предвидени да понасят подобни взривове.
(Наистина не ги разбирам тези хора. На Земята уж царуваше абсолютна забрана върху употребата на термоядрено оръжие срещу човешки същества, нали тъкмо затова бяха създадени ФН? А пък от тях се чуваха мощни ревове да пуснат водородните бомби отгоре ни. Престанаха да твърдят, че нашите снаряди били атомни, но цяла Северна Америка сякаш кипеше от нетърпение да види как нас ще ударят с такива.)
Щом стана дума, да кажа, че не разбирам и лунатиците. Фин прати съобщение по своята милиция, че Долен Тихо трябва да се спасява. Проф повтори същото по видеото. Не беше и особен проблем. Този зайчарник бе достатъчно малък, за да го подслоним и нахраним в Л-сити и нови Ленинград. Можехме да отклоним нужните капсули и да преместим всички люде за двайсет часа, като ги стоварим в Новилен и убедим половината да отидат в Комплекса. Много работа, ала никакви трудности. О, плюс някои дреболии — да почнем сгъстяването на градския въздух, докато евакуираме хората, та да го запазим. Най-сетне да го изсмучем напълно, намалявайки докрай щетите. Да извозим толкова храна, за колкото ни стигне времето. Да запечатаме здраво проходите към долните фермерски тунели… Всичко това знаехме как да направим; имахме и организацията, понеже разполагаме със стилягите, милицията и състава от гражданските служби на поддръжка.
Добре, а започна ли евакуирането? Само да бяха чули кухото ехо!
Капсулите се наредиха, опрени една в друга. Вече липсваше място за още, докато някои не потеглят. Не помръдваха.
— Мани — каза Фин Нилсен, — както гледам, тези няма да се спасяват.
— По дяволите, принудени са. Засечем ли ракета към Долен Тихо, ще бъде твърде късно. Хората ще се изпотъпчат взаимно, ще напъват да влязат във вагоните, които не могат да ги поберат от раз. Фин, твоите момчета трябва да ги накарат.