— Това не ми е ясно — каза бригадирът Броуди.
— Въпрос на сметки, съдия — отвърнах. — Насочващият двигател дава на снаряда страничен вектор от определени метри в секунда. Колкото по-дълго действа този вектор, толкова по-далеч от набелязаната цел ще падне товарът. Ако, да речем, включим двигателя три часа преди момента на удара, пренасочваме го тройно по-настрани. Не е съвсем просто, но нашият компютър ще се справи, щом му отпуснете достатъчно време.
— Колко например? — попита Волфганг Корсаков.
Постарах се да не го разбера.
— Тази машинка може да решава подобни проблеми почти мигновено, когато й зададете програмата. Нещо такова — ако за комбината мишени A, B, C и D установите, че не сте успели да цапардосате три с първия и втория залп, пренареждате своите резерви за първа група. Важното е да наберете същите цели, докато разпределяте всички следващи бомби за възможен удар по втора група. Едновременно пренареждате още резерви на суперядрото Алфа по такъв начин, че…
— По-бавно! — възропта Волфганг. — Не съм компютър. Искам само да зная колко време имаме за решения.
— О! — демонстративно се втренчих в часовника. — Сега разполагате с… три минути и петдесет и две секунди, за да отклоните първия товар към Канзас Сити. Програмата е готова и най-добрият ми помощник, казва се Майк, чака нащрек. Да му се обадя ли?
Шини рече:
— За Бога, Ман — отклони го!
— Как пък не! — засмя се Фин. — Какво ти става, Терънс? Не ти ли стиска, а?
Професорът вметна:
— Другари! Моля ви!
Скръцнах им:
— Вижте, аз получавам заповедите си от държавния глава — ей го там, това е Проф. Ако ви иска мнението, ще ви попита. Няма смисъл да си крещите. — Пак погледнах часовника. — Да закръглим на две минути и половина. То се знае, за другите мишени имате повече свобода. Канзас Сити е най-далеч от дълбоките води. Но за някои градове до Големите езера почти изтече времето за отклоняване към океана. За Солт Лейк Сити остана може би минутка в аванс. После купчината се сгромолясва.
— Всички поред — каза Де ла Пас. — Гласуваме програмата да бъде изпълнена. Генерал Нилсен?
— Да!
— Уайоминг Дейвис?
Уайо спря да диша:
— Да!
— Съдия Броуди?
— Разбира се. Необходимо е.
— Волфганг?
— О, да.
— Господин Шиън?
— Пропускате страхотна възможност. Но ще се съглася, за да бъдем единодушни.
— Момент, Мануел?
— Ти командваш, Проф, винаги е било така. Гласуването е глупост.
— Съзнавам, че командвам, господин министър. Продължете бомбардировката по план.
С втория залп успяхме да улучим болшинството мишени, макар че всички бяха защитени без Мексико Сити. Най-вероятно (98,3 на сто според по-късните сметки на Майк) прехващачите се взривяваха с радарен сигнал на определено разстояние от целта. Бяха изчислявани върху погрешно схващане за уязвимост на масивната скала. Само три от нашите камъни бяха унищожени, а други — отклонени от курса. Така причиниха повече злини, отколкото ако не ги бяха обстрелвали.
С Ню Йорк бе трудно. С Далас се оказа твърде трудно. Сигурно разликата идваше от местните системи за управление на прехващането, защото не ни се вярваше командният пост в планината Шайен да действа още. Може и да не сме смазали подземното им леговище (не знам колко надълбоко се бяха заровили), но бих се обзаложил, че нито хората, нито компютрите вече ставаха за нещо.
Далас гръмна или избута настрани първите пет скали. Затова казах на Майк да вземе всичко възможно от Шайен и да го подари на опърничавия град… което успя да направи след два залпа. По-малко от хиляда километра деляха тези мишени.
Коравата даласка защита се пропука при следващата порция. Майк пусна на техния космодрум нови три (вече нямаше как да ги мърдаме), после пак се прехвърли на оная планина. Не бяхме пипнали по-далечните снаряди, все така си бяха надписани за нея. Той още даряваше тази очукана твърд с космически любовни ласки, когато Америка се завъртя и се скри под източния край на Земята.
Останах при Майк през цялата бомбардировка, защото знаех, че сега му е най-трудно. Щом спря и докато дойде времето да вдигне прах във Велики Китай, компютърът каза замислено: