И така, пак станах компютърен механик. Стю и Уайо ме чакаха с багажа (включително набор от другите ми ръце); провирахме се в скафандри през безброй тунели без налягане върху малкия товарен ролигон, с който караха стомана към втория катапулт. Грег прати голям бус да ни вземе за отсечката по повърхността, а когато отново слязохме долу, той ни посрещна.
Затова пропуснах атаката срещу балистичните радари в събота вечерта.
28
Капитанът на първия кораб на ФН — „Есперанс“85, беше от куражлиите. Късно в събота промени курса и се втурна право към целта. Явно проумял, че можем да опитаме радарни игрички, той, изглежда, решил да се доближи достатъчно, за да вижда нашите инсталации с „очичките“ на своя борд, вместо да разчита на насочване на лъчи.
Струва ми се, че е искал да пожертва себе си, кораба и екипажа, защото слязъл до хиляда километра преди стрелбата. Тогава пуснал залп към пет от шестте радара на Майк, без да обръща внимание на хаотичното им превключване.
Amigo очаквал да ослепее всеки момент и накарал момчетата на Броуди да изгорят зрението на врага. Оставил ги да правят това три секунди, преди да ги прехвърли към ракетния кошмар.
Резултатът — един разбит кръстосвач, два балистични радара, гръмнати от снаряди с термоядрени глави, три „убити“ ракети. Но и два артилерийски разчета мъртви, първият от атомен взрив, другият от повреден боеприпас, стоварил се точно върху него. Плюс тринайсет артилеристи с радиационно облъчване над 800-рентгеновата граница на смъртта (отчасти от експлозиите, отчасти от прекалено дългото стоене върху повърхността). Тук трябва да добавя, че четири жени от корпуса „Лизистрата“ загинаха с тях. Дамите решили да си сложат скафандрите и да се качат горе със своите мъже. Някои момичета също получиха сериозни лъчеви дози, но не близо до 800 рентгена.
Вторият кръстосвач продължи по елиптична орбита и мина зад Луната.
Научих повечето новини от Майк, когато рано в неделя пристигнахме при „Прашката на Давид“. Той мърмореше за загубата на две от очичките си и още по-горчиво оплакваше мъртвите артилеристи, сякаш придобил подобие на човешка съвест. Стори ми се, че обвинява себе си за неуспеха да надхитрят шест цели наведнъж. Напомних му, че бе принуден да се бие с импровизирани средства с малък обсег, а нямаше истински оръжия…
— Ами ти, Майк? Добре ли си?
— В най-съществените си части — да. Имам външни прекъсвания. Една оцеляла ракета удари по линиите ми към Нови Ленинград, но предадените през Луна Сити доклади ме осведомиха, че местната система за управление е поела работата. И то без никакви щети за градските съоръжения. Чувствам се обезсърчен от тези аварии, ала с тях можем да се заемем по-късно.
— Майк, гласът ти звучи уморено.
— Аз да се уморя? Ман, забравяш какво представлявам. Раздразнен съм, това е всичко.
— Вторият кораб кога ще се покаже отново?
— След около три часа, ако се движи по досегашния маршрут. Но няма да го направи — вероятността за промяна надхвърля 90 процента. Очаквам го подир шестдесет минути.
— Ниска орбита, а? Охо!
— Напусна зоната на наблюдение с азимут и курс изток — тридесет и две север. Ман, този факт да ти подсказва нещо?
Опитах да си представя картинката.
— Подсказва ми, че ще кацнат и ще искат да пленят тебе, mitarbeiter86. Съобщи ли на Фин? Тоест подсети ли Проф да предупреди Фин?
— Професорът знае. Обаче моят анализ сочи друго.
— Е? Както и да е, значи трябва да млъквам и да те оставя да си вършиш работата.
Така и сторих. Леноре ми донесе закуска, докато контролирах младшия компютър. Срамувам се да го кажа, ама никак не можех да тъжа за загубите ни, щом и тя, и Уайо бяха при мен. Мами изпрати Леноре „да готви на Грег“ след смъртта на Мила — това бе само повод. На катапулта бяха дошли достатъчно съпруги, за да осигурят домашна кухня на всекиго. Беше по-скоро опит за повдигане на духа.
Този младок сякаш се справяше добре. Занимаваше се с Южна Америка, товар след товар. Останах в радарната зала и гледах с максимално увеличение как заби един в устието между Монтевидео и Буенос Айрес. И Майк едва ли би уцелил по-точно. После проверих програмата му за Северна Америка, без да намеря нищо, което да критикувам. Спуснах капака и прибрах ключа. Младшата машина щеше да продължи самостоятелно, освен ако приятелчето не се отървеше от другите неприятности и решеше да поеме отново юздите.
Сетне започнах да прослушвам новините от ФН и от Луна Сити. Коаксиалният кабел от Л-Сити предаваше телефоните, връзката на Майк с неговото „дете-идиотче“, радиото и видеото. Мястото вече не бе изолирано. Плюс това имахме и антени, насочени към Земята. Можехме да приемаме пряко оттам всяка новинка, която получаваха и в комплекса. Не беше глупаво да разполагаме с тази допълнителна придобивка. Медиите на Синята планета бяха единственото ни забавление по време на строителството, а сега бяха и резерва при прекъснат кабел.