Първия камък трябваше да поеме Велики Китай, но с него можехме да достигнем тоже част от Северноамериканския директорат, по-точно тяхната скъпоценност, с която толкова се гордееха — Хаваите. Младокът стовари удар в триъгълника между Мауи, Молокаи и Ланаи. Не се занимавах с програмата, Майк бе предвидил всичко.
После бързешком изстреляхме десет скали на къси интервали (наложи се да пропуснем една операция заради кораб в небето) и казахме на Велики Китай кога ще ги получи в крайбрежните градове, които дотогава сме пренебрегвали.
Оставаха ни дузина камъни, но реших, че е по-сигурно да ни свършат боеприпасите, отколкото да изглежда, че са свършили. Затова наградих със седем от тях индийски селища по брега, подбрахме нови мишени, а граф Стю мило попита дали са евакуирали Агра. Ако още не са, да ни уведомят незабавно. (Обаче не пратихме скала там.)
На Египет рекохме да махне корабите от Суецкия канал. Блъфирахме, защото кътах последните пет камъка. После изчакахме…
Удар в Лахайна Роудз, след това — мишената в Хаваите. Беше хубаво с голямо увеличение. Майк би могъл да се гордее с младока.
И пак почакахме.
Трийсет и седем минути преди следващия щурм върху китайския бряг Велики Китай заклейми действията на ФН, призна ни и предложи да преговаряме. Тук аз си изкълчих пръста, докато натисках бутоните за отклоняване на снарядите.
И ето че Индия едва не си потроши краката да последва примера.
Египет кандиса трети. Други държави също се сбутаха на вратата.
Стю съобщи на Синята планета, че отлагаме (само отлагаме, но не прекратяваме) бомбардировките. А сега разкарайте тия кораби от нашето небе — ВЕДНАГА! — и можем да поговорим. Ако нямат възможност да се приберат, без да си напълнят резервоарите, да кацнат на не по-малко от петдесет километра от нанесен върху картата зайчарник. После да потърпят, докато бъде приета капитулацията им. Обаче разчистете небето ни ВЕДНАГА!
Забавихме ултиматума с няколко минути, за да мине техен кораб оттатък хоризонта. Не рискувахме; една ракета — и лунатиците ставаха безпомощни.
И пак чакахме.
Върна се групата за ремонт на кабела. Хората й стигнали почти до Л-Сити, намерили прекъсването. Но хиляди тонове срутена скала затруднявали поправката, затова сторили, каквото могат. Добрали се до място, откъдето успели да излязат на повърхността. Там издигнали временен релеен предавател към предполагаемата посока на Луна Сити. Изстреляли дузина сигнални ракети през десет минути и се надявали някой да види, да разбере и да насочи към тях своя ответ…
Има ли връзка?
Нямаше. Чакахме.
Групата за наблюдение съобщи, че кораб, който курсирал деветнайсет пъти с точността на хронометър, сега не се появил. Скоро казаха, че и друг не минал.
Чакахме и слушахме.
Велики Китай от името на всички големи сили с право на вето прие примирието и заяви, че небето ни вече е чисто. Леноре се заля в сълзи, после разцелува всеки, до когото успя да стигне.
Щом се опомнихме малко (никой мъж не може да мисли ясно, когато го награбят жени, особено ако пет от тях не са негови съпруги), та значи след не знам колко минути главите ни се пооправиха и аз рекох:
— Стю, искам веднага да тръгнеш към Луна Сити. Подбери си хората. Никакви дами, последните километри ще вървите по повърхността. Разбери какво става, но първо ги накарай да се насочат към нашия релеен предавател и ми се обади.
— Ще бъде направено, сър.
Екипирахме ги за тежко пътуване — допълнителни бутилки въздух, аварийна палатка и прочие, — когато от Земята потърсиха мен… на честота, която прослушвахме. Защото това съобщение (научих го по-късно) се излъчваше на всички честоти отдолу.
„Частно послание от Проф за Майк — сигнали за удостоверяване «Превземането на Бастилията» и «Братът на Шерлок». Ела вкъщи веднага. Каретата те чака при твоята нова релейка. Частно послание от Проф за…“
Повтаряха непрекъснато.
— Хари!
— Да, шефе?
— Няколко думи за Земята, запиши ги и ги пусни на писък, още не бива да ни засичат. „Частно съобщение от Мани до Проф. «Бронзово оръдие». Тръгвам.“ Поискай да потвърдят приемането, обаче използвай сигнала само веднъж.
29
Стю и Грег караха по обратния път. Уайо, Леноре и аз се гушехме един в друг, вързани с колани, за да не паднем някъде. Машината беше твърде малка. Имах време да помисля. Никое момиче нямаше радио в скафандъра и можехме да приказваме само с допрени шлемове, а не е никак удобно.