— Здрасти, Майк.
Той ми намигна с лампичките:
— Здравей, Ман.
— Ех, какво знаеш ти?
Компютърът се поколеба. Вярно, вярно — машините не се колебаят. Но си спомнете, че Майк според замисъла работеше с непълни данни. Наскоро бе се препрограмирал да влага интонация в думите, с направо драматични паузи. Може би прекарваше това време в подхвърляне на случайни числа и съзерцание как пасват на паметта му.
— „В началото — напевно почна Майк — Бог създаде небето и земята. И земята беше безформена и пуста, и тъма се стелеше над водите. И…“
— Задръж! — казах му. — Отменям запитването. Върни всичко на нула.
Трябваше да помисля малко, преди да му задам толкова открит въпрос. Току-виж ми издекламирал цялата Британска енциклопедия. Отзад напред. И после да продължи с всяка книга на Луната. Имаше време, когато умееше да чете само микрофилми, но в края на 74-та се сдоби с нова сканираща камера и смукала за обръщане на страниците, тогава вече прочете всичко.
— Ти ме попита какво знам.
Двойните светлинки на пулта му запримигваха наляво-надясно: хилеше се. Майк можеше да се смее и с гласовото устройство — смразяващ звук, обаче си го пазеше за нещо страхотно смешно, да речем, космическа катастрофа.
— Трябваше да кажа — продължих — „Какво ново знаеш?“. Само не ми чети днешните вестници, това е дружеско предупреждение, а също и покана да ми съобщиш каквото и да било, ако според теб ще ми бъде интересно. Иначе анулираме програмата.
Майк обмисли чутото. Той беше най-странната смес от наивно детенце и мъдър старец. Нямаше инстинкти (е, поне не мисля, че ги имаше), вродени особености, човешко потекло, никакъв опит в нашия смисъл на думата, но пък разполагаше с повече съхранени данни от цял взвод гении.
— Шеги! — попита той.
— Я да чуем една.
— По какво си приличат лазерният лъч и златната рибка?
Майк знаеше за лазерите, ала къде ли бе зърнал златната рибка? О, не се съмнявах, че се е преситил от картинки, а ако имах глупостта да се поинтересувам, щеше да ме залее с хиляди думи за тях.
— Предавам се.
Светлинките се разлюляха:
— По това, че не умеят да свирят с уста.
Изпъшках:
— Сам си го изпросих. Обаче ти можеш да монтираш джаджи, с които лазерният лъч да свири.
Той отговори бързо:
— Да. При наличие на програма за действие. Значи е смешно?
— А, такова нещо не съм казвал. Не е ужасно лошо. Къде си го чул?
— Измислих го — гласът му прозвуча свенливо.
— Кой, ти ли?
— Ами да. Взех всички гатанки, с които разполагам, а те са три хиляди двеста и седем, и ги анализирах. Използвах резултата за случаен синтез, докато се получи ето това. Наистина ли е смешно?
— Ех… колкото може да е смешна една гатанка. Чувал към и по-калпави.
— Нека обсъдим същността на хумора.
— О’кей. Тогава да започнем с друга твоя шегичка. Майк, защо си казал на касиера на Управата да плати на служител седемнадесета категория десет милиона милиарда управленски долара?
— Но аз не съм правил такова нещо.
— По дяволите, видях квитанцията. Само не ми обяснявай, че принтерът ти за чекове е запецнал. Нарочно си я отпечатал.
— Бяха десет на шестнадесета степен плюс сто осемдесет и пет цяло и петнадесет стотни долара на Лунната управа — отвърна той с тон на оскърбена невинност. — А не каквото ти каза.
— Хм… добре де, били са десет милиона милиарда плюс каквото е следвало да бъде платено. Защо?
— Не е ли смешно?
— Какво? О, ама много е смешно! Всички големи клечки изкукаха, чак до Надзирателя и заместник-администратора. Тоя пилот на метла и лопата Сергей Трухильо се оказа печено типче — знаел, че не може да осребри чека и го продал на някакъв колекционер. Сега се чудят дали да го откупят, или да разчитат на обявите, че документът е анулиран. Майк, ти съзнаваш ли, че ако Трухильо бе осребрил чека, щеше да притежава не само Лунната управа, но и целия свят, Земята и Луната заедно, а щеше да му остане и нещичко да се почерпи? Смешно ли? Страхотно е! Моите поздравления!
По светлинките на този самодоволник прибягваха вълни като по реклама. Изчаках да му мине хълцането, за да продължа:
— Смяташ ли да издаваш още такива майтапчийски чекове? По-добре недей.
— Не?
— Хич… Майк, ти искаш да поговорим за същността на хумора. Има два вида шеги. Едните винаги си остават смешни. Другите са смешни веднъж. Втория път са тъпи. Тази е от тях. Използваш я веднъж — остроумен си. Използваш я два пъти — и вече си наполовина остроумен.
— В геометрична прогресия ли?