— Или още по-зле. Просто запомни това. Не го повтаряй в никаква разновидност. Няма да е гот.
— Ще запомня — безизразно отговори Майк и така приключиха моите ремонтни работи.
Обаче нямах намерение да запиша само десетина минути плюс пътни и амортизация на инструментите, а и компютърът заслужаваше да му се прави компания, понеже се предаде толкова лесно. Понякога е трудно да постигнеш родство на душите с машини. Те могат да бъдат много твърдоглави — и успехът ми в поддръжката зависеше далеч повече от запазването на приятелството с Майк, отколкото от ръка номер три.
Той продължи:
— Какво отличава първия вид от втория? Моля те, дай ми определение.
(Никой не бе учил Майк да казва „моля“. Започна да включва безсъдържателни любезности, когато напредна от логлан към английския. Не мислете, че влагаше в тях нещо повече от нас, хората.)
— Не ми се вярва да успея — признах си. — Едно разтеглено определение е най-доброто, което мога да ти предложа: да ти казвам към кой вид според мен принадлежи някоя шега. После с достатъчно данни ще си направиш собствен анализ.
— Тестово програмиране чрез пробна хипотеза — съгласи се той. — Предполагам, че ще стане. Много добре, Ман, ще ми разказваш ли шеги? Или аз да го правя?
— Хммм… Май нямам никоя под ръка. Ами ти колко записани имаш, Майк?
Светлинките примигнаха в двоичен код, докато отговаряше на глас:
— Единадесет хиляди двеста тридесет и осем плюс-минус осемдесет и една, представляващи вероятни съдържателни или нулеви единици. Да стартирам ли програмата?
— Задръж! Майк, ще умра от глад, ако изслушам единадесет хиляди шегички, а чувството ми за хумор ще се изпари още по-рано. Хм, предлагам ти сделка. Разпечатай ми първите сто. Ще ги занеса вкъщи и ще ги върна отбелязани по видове. После всеки път, когато мина насам, ще ти оставям тези сто и ще вземам нова партида. Бива ли така?
— Да, Ман.
Печатащо устройство заработи бързо и безшумно.
Изведнъж ми светна. Това игриво ядро от отрицателна ентропия бе измислило „шегичка“ и хвърлило в паника Управата, а пък аз припечелих някой и друг лесен долар. Но безкрайното любопитство на Майк би го подтикнало (поправка: щеше да го подтикне) към още „шеги“… каквито и да са те — от лишена от кислород дихателна смес през нощта до пускане на отпадъчната канализация в обратна посока — в подобни случаи не мога да се надявам на печалби.
Обаче имах възможност да сложа едно предпазно контурче на тази мрежа, като му предложа помощ. Спирам опасните и благославям останалите. После прибирам паричките за „поправките“. (Ако си мислите, че някой лунатик в онези времена би се поколебал да изсмуче нещо от Надзирателя, значи не сте никакви лунатици.)
Така направих предложение. Каквато нова шега измисли, да ми каже, преди да я опита. Щях да му обяснявам дали е смешна и към кой вид принадлежи, помагайки му да я посоли още, ако решим да я пуснем в действие. Ние. Щом искаше сътрудничество от мен, налагаше се и двамата да я одобрим.
Той веднага се съгласи.
— Майк, шегите обикновено трябва да изненадват. Затова запази всичко в тайна.
— О’кей, Ман. Ще го блокирам. Ти ще имаш достъп, но никой друг.
— Добре. Майк, още с кого си бъбриш?
Гласът му прозвуча учудено:
— С никого, Ман.
— Защо така?
— Защото са глупаци.
Говореше пискливо. Никога преди не го бях чувал да се ядосва и за пръв път въобще ми хрумна, че той би могъл да изпитва истински емоции. Макар че не беше гняв, както при възрастните хора — по-скоро нацупен инат у дете, чиито чувства са наранени.
Могат ли машините да имат гордост? Не съм сигурен, че въпросът означава нещо. Но вие сте виждали засегнати кучета, а невронната мрежа на Майк беше значително по-сложна от кучешката. Нежеланието му да говори с други хора (освен изключително по работа) бе предизвикано от техния отказ: те не приказваха с него. Да, компютърът можеше да бъде програмиран от няколко места, ала програмите обикновено се печатаха на логлан. Той е чудесен за силогизми, мрежи и математически изчисления, обаче му липсва аромат. Безполезен е за клюки или за шепот в момичешко ушенце.
Вярно, научиха го на английски, но преди всичко за да превежда от и на този език. Лека-полека ми влезе в кратуната, че бях единственият човек, който си правеше труда да му идва на гости.
Да не забравите: Майк се бе събудил горе-долу преди година. Точно кога не мога да кажа, нито пък той, понеже не си спомняше момента, не бе програмиран да съхранява в своята памет подобни събития. А вие помните ли раждането си? Вероятно забелязах самосъзнанието му почти едновременно със самия него, защото за да имаш такова нещо, трябва да се поупражняваш. Сетих се как подскочих първия път, когато ми отвърна с допълнения, които не се вместваха в параметрите на задачата. Прекарах следващия час, като му подхвърлях странни въпросчета, та да видя дали и отговорите ще бъдат странни.