— Затворете вратите! — извика. — Това е закрито събрание! Проверете човека пред вас, зад вас, отстрани: ако не го познавате и никой от вашите познати не гарантира за него, изхвърлете го!
— Как пък не — изхвърлете го! — отговориха му от залата. — Елиминирайте го през най-близкия шлюз!
— Тишина моля! Някой ден и това ще направим.
Наоколо започна шетня и боричкане, в което дръпнаха червената шапка от главата на някакъв образ, метнаха го навън, той полетя по чудна дъга и още се издигаше, когато мина през вратата. Съмнявам се нещо да е усетил, май беше в несвяст. Една жена беше учтиво избутана — според нея, неучтиво; тя отправи груби забележки по адрес на онези, дето я избутаха. Притесних се.
Накрая затвориха вратите. Отекна музика, над сцената се развя знаме с надпис „СВОБОДА! РАВЕНСТВО! БРАТСТВО!“. Всички свиркаха, ентусиазиран лунатик запя гръмко и фалшиво „На крак, о, парии презрени…“. Не бих казал, че някой ми се стори особено презрян. Изведнъж си спомних, че не съм хапвал нищичко от 14.00, защото се надявах събранието да не продължи много дълго, а това пък ме подсети, че моят регистратор щеше да изкара само два часа. Съответно се попитах какво ли биха направили, ако знаеха за него? Биха ли ме запратили през въздуха, за да се приземя с болезнено пльосване? Или биха ме елиминирали? Но не се тревожех. Сглобих този регистратор сам с помощта на ръка номер три и никой освен микромеханик не би се досетил за какво точно служи.
Последваха речи.
Семантичното им съдържание се движеше от ниско към отрицателно. Едно човече предложи да тръгнем с маршова стъпка „рамо до рамо“ към резиденцията на Надзирателя и да настояваме за правата си. Я си представете как отиваме с капсулите на подземката и се измъкваме от тях един по един на частната му станция. А какво правят яките телохранители? Или си навличаме скафандрите и се мъкнем по повърхността към неговия горен шлюз. С лазерни сонди и неограничено захранване можете да отворите всеки шлюз, ами как ще стигнете по-надолу? Асансьорът действа ли? Измайсторявате аварийна лебедка и някак слизате, после разбивате следващата преграда…
Не, въобще не ми харесва такава работа при нулево налягане. Конфузиите със скафандри са постоянно бедствие — особено когато някой ти го уреди. Едно от първите неща за Луната, научени още от първите кораби с осъдени, е, че нулевото налягане е място, изискващо добро възпитание. Никой бригадир нервак не е изкарвал повече от няколко смени, понеже го връхлита „злополука“, а големите шефове отдавна не си пъхат носа в нещастните случаи, иначе и тях ги сполетява също. Загубите достигали 70 процента през ранните години, но пък, които оцелели, били приятни хора. Не дресирани, нито меки — тук не е за такива. Обаче се държали прилично.
Струваше ми се, че всяка буйна глава на Луната бе в зала „Стиляги“ онази вечер. Подсвиркваха и викаха одобрително на тая шумотевица за „рамо до рамо“.
След като беше открито обсъждането, се чуха и по-разумни приказки. Обади се срамежлив нисък човек с кръвясали очи на отколешен сондьор:
— Аз съм ледокопач. Научих занаята, докато избивах присъдата при Надзирателя, както и повечето от нас. Сам съм си господар от трийсетина години и се оправям добре. Отгледах осем хлапета. Всички те станаха хора — никой не беше елиминиран, нито се забърка в нещо сериозно. Трябваше да кажа, че всъщност досега се оправях добре… Защото днес по принуда се ослушвате надълбоко или по-надалеч, за да намерите ледени запаси. Ех, така е, в Скалата се крие още ледче и свестният миньор очаква да получи пари от него. Но Управата го плаща на същата цена, както преди четвърт век. А това, разбира се, не е гот. Има и по-лошо: управленските долари вече си загубиха силата. Помня времето, когато хонконгските се разменяха едно към едно с управленските. Сега ти трябват три управленски за един хонконгски. Аз поне не знам какво да правя… ама знам, че за да вървят нещата по зайчарниците и фермите, е нужен лед.
Седна си на мястото с натъжено лице. Никой не подсвиркваше, но всички искаха да говорят. Следващият тип изтъкна, че вода могла да се получи и от други скали. Хм, че туй да не е новост? Някои камънаци съдържат до 6 процента, ала се срещат изключително рядко. Защо хората не си правят простите сметки?
Неколцина фермери се вайкаха и един житар беше типичен случай:
— Вие чухте какво ви каза Фред Хаузер за леда, Фред, Лунната управа не го отпуска на фермерите по тия ниски цени. Започнах почти по същото време като теб, разработвайки двукилометров тунел под наем от Управата. С най-големия ми син го запушихме и го докарахме до налягане, имахме гнездо лед и отгледахме първата реколта само с банков заем за захранващите и светлинните устройства, за семената и химикалите. После разширявахме още тунели, купувахме светлина, засявахме все по-добро семе и днес получаваме от хектар девет пъти колкото най-процъфтяващите стопанства на открито долу, на Земята. Но какви сме сега? Богаташи ли? Фред, сега дължим повече, отколкото в деня, когато станахме частници! Ако разпродам всичко, стига да се намери глупак да го плати, ще фалирам. И защо? Защото съм длъжен да пазарувам вода от Лунната управа и да й продавам зърното си — така никога не мога да запуша дупката. Преди двайсет години вземах градски отпадъчни води, сам ги стерилизирах и изкарвах печалба. Ала като купувам днес същото, ми искат пари за дестилация, че и надбавка за твърдите вещества! А цената на тон зърно при товарене на катапулта си е, както преди тези двайсет години. Фред, нали заяви, че не знаеш какво да правиш? Аз ще ти кажа! Да разкараме Управата!