Най-накрая стигат до голямата зала. Тук войниците застават пред един мъж, който носи повече златно и червено от тях. Той се надвесва над Ехиру, за да разгледа висулката.
-Той не е ваш! - изкрещява някакъв глас, който изтръгва момчето от вцепенението. Собствената му майка. Ехиру извива шия, без да обръща внимание на болката, която кара главата му да изтръпне. Вижда майка си да се показва от един коридор. Носи ярко наметало от брокат и огърлицата от злато и кехлибар, която й е дал неговият баща. Величествена е в своето безстрашие. Войниците мигом я хващат за ръцете и я дърпат напред. Тя сякаш не забелязва присъствието им.
-Дала съм сина си на Хетава - заявява тя пред капитана. - Нараните ли го, Богинята ще излее Своя гняв върху главите ви.
Капитанът се въси и нарежда на войниците да я убият.
Светът отново забавя ход. Две остриета я пронизват в гръдта и стомаха, а след това още веднъж - в шията и отстрани. Мъжете отстъпват. Ехиру се хвърля напред, без да го е грижа дали няма да загуби скалпа си, но за щастие войникът е разхлабил хватката си и момчето се освобождава с цената на само няколко косъма. Посяга към нея, докато тя се свлича надолу. Препъва се в напразно усилие да я задържи. Тялото й се удря толкова силно в пода, че подскача, но после остава да лежи неподвижно, с отпуснати отстрани ръце и поглед, вперен в очите на момчето. Усмихва се. Той се плъзва на колене до нея - подът е като пързалка от кръвта й, - а наметалото залепва за ръцете му, когато се опитва да я изправи.
-Недей да плачеш - прошепва тя. Кръв има и по устните й. Той крещи нещо, но няма представа какво. — Недей да плачеш - заповядва тя отново. Вдига ръка към лицето му и прокарва влажна линия по едната му буза. - Така трябваше да стане. Сега си в безопасност. Самата Хананджа ще те закриля. Вече си Неин син.
И млъква. Ръката се отпуска на пода. Очите й са все така приковани в неговите, но изглеждат някак по-други. Той не престава да пищи, докато войниците го дърпат назад, не му обръщат внимание. Нещо ги тревожи, плаши ги.
- Не знаех, че била първа съпруга- обажда се капитанът. Гласът му е силно разстроен. - При цял куп жени как да разбера? Това и ще му кажем.
-Ами тоя пикльо?
- В Хетава, къде другаде? Или искаш ти да обясниш на Бирниците как точно е умрял?
Няма отговор.
- Ще го оставим на връщане към Яна-ян. Що се отнася до случилото се тази нощ - нямало го е тук.
Те го извеждат навън, връзват го и го мятат върху един кон като дисаги. След като са приключили веднъж с убийствата, поемат заедно с него в пустинната нощ. И го зарязват на стълбището пред Хетава, за да бъде прибран от Пазителите на Храма. Той си спомня словата на стария жрец и си дава сметка за това, че те не са били грешка, а пророчество. И сега, макар никога да не би го избрал по своя воля, той е дете на Хетава. Сега и завинаги.
Ехиру отвори очи и вдигна чело от коляното си. Градината на Сунанди го заобикаляше - по-дива и буйна от градините в Гуджааре, но не по-малко красива. Изправил се след неудобната поза, той изпъна крак с въздишка на облекчение, докато вдигаше поглед към Сънната Луна през грациозните клони на шиманантови дървета. Дошъл бе да медитира, само че влажната топлина на кисуатската нощ го приспа, а сънят му донесе спомени. Да се спи на открито и без предпазна мрежа не бе най-разумното нещо на света. Той се почеса по крака и направи гримаса, усетил под пръстите си четворка ухапвания от насекоми. Настръхна, доловил нечии стъпки.
- Леглото ли не ти харесва, Бирник?
Отпусна се и обърна лице към Сунанди. Тя стоеше на няколко крачки от него на верандата, която служеше за вход към градината. Облечена бе само в лека долна риза. Това го върна мигом към съдбовната нощ на тяхната първа среща в Яна-ян, изглеждаща толкова далечна сега.