Капитанът разшири очи, пълни с неподправена обида.
- Да не си се побъркал? Аз...
Войникът изтегли меча си с отривисто движение и го допря до гърлото на кисуатеца. Мъжът моментално замлъкна.
- Разпореждане от Яна-ян - повтори войникът, този път бавно и студено. - Градът на Принца изпълнява Закона на Принца.
С крайчеца на окото Ниджири видя как Ехиру настръхва при това извращение на Божествената доктрина, но нямаше как да потърсят отговорност от виновния. Екипажът също бе разгневен заради отношението към капитана, но не можеше да направи нищо, без да постави живота му в опасност.
- Всичко може да стане лесно и бързо - каза войникът с меча, този път с нотка на раздразнение в гласа. - Ако не сте сторили нищо лошо, няма от какво да ви е страх.
Мъжете от екипажа се подчиниха един по един. Ниджири последва техния пример, зачервен от това унижение, но Ехиру се бавеше. Погледът му срещна очите на момчето и то забеляза с уплаха, че лицевите мускули на неговия наставник са изпъкнали от напрежение.
„От какво се страхува? Не носим нищо забранено, а парите ни са толкова малко, че надали си струва да ги вземат. Освен...“
И сега му стана ясно. Черните препаски, скрити под кисуатските дрехи. Служебните им принадлежности на Бирници.
Сърцето му заби бясно, докато войниците приближаваха по редицата мъже, опипваха всекиго поотделно, измъкваха оръжие, кесии за пари и други подобни. Придвижваха се бързо, отчете част от неговото съзнание, която все още функционираше въпреки надигащата се вълна страх. Служебните принадлежности бяха скрити в торбичка, привързана към пояса на кисуатската му препаска.
„Дано не я забележат в бързината - помоли се той наум. -Може пък да ги напипат и да помислят, че са зарове или плочки за тетет. Или пък просто момчешка колекция от камъчета...“
Войнишките ръце опипаха грубо тялото му и застинаха, открили торбичката. Обзет от паника, Ниджири усети как войникът я измъква изпод поличката. Чу подрънкването на камъчетата, когато я отвори. Войникът изруга и момчето разбра, че са загубени.
Хвърли поглед към Ехиру. Оставаше им още една възможност. Устните му се раздвижиха безмълвно: „Да се бием?“.
Лицето на жреца го озадачи. Напрежението от преди малко бе заменено от ледено спокойствие. Той поклати предпазливо глава и се обърна към войниците. Ниджири преглътна и направи същото. Видът на допряното до собственото му гърло острие не го изненада.
- Бирник Ехиру - проговори войникът, - Чирак-Бирник Ниджири. Наредено ни е да ви търсим, но ни казаха, че най-вероятно сте напуснали града.
- Е, очевидно сме се завърнали - отвърна Ехиру.
- Идвате с нас! - обади се другият войник, почти разтреперан от вълнение.
- Очевидно ще го сторим - отвърна Ехиру. След това отпусна ръце и погледна без следа от уплаха насочения към него меч. - В Яна-ян, предполагам?
И сега Ниджири проумя всичко: пътят към двореца бе открит.
34.
Бирникът служи, докато преминава успешно
Нейните изпитания. В края на Служението
той принася кръвта на своята душа зa Нейна полза.
Бирникът принадлежи изцяло на Хананджа –
в живота и в смъртта.
Дълбоко под Яна-ян лежаха Яни-иджа-инак, Земните Тронове на Безсмъртните Крале. Множество разположени една над друга лавици се точеха по протежение на смълчани лъкатушни коридори. Всяка от тях приютяваше погребални урни на покойни гуджаарейски Принцове. На различни места между лавиците изпъкваха фрески от релефен лак, изобразяващи прекараното от всеки владетел време на Трона на Сънищата. Около тях бяха изрисувани пикторали, които съобщаваха неговото или нейното име и описваха неговите или нейните постижения в Хона-Карек. За грандиозния държавнически замисъл на гуджаарейските основоположници свидетелстваше обстоятелството, че за всичките хиляди години съществуване на страната бяха запълнени едва по-малко от половината лавици и стени. И то независимо от факта, че върху много от тях бяха разположени и урни на любими съпруги, прославени воини и други забележителни простосмъртни, ощастливени с честта да почиват за вечни времена редом със своите управници. Щяха да са необходими още много хилядолетия, за да се напълнят катакомбите докрай.
Но както Ехиру забеляза, за оползотворяване на пустеещите пространства бе намерено временно решение. Срещу една от празните стени бяха подредени три малки струпани на бърза ръка клетки. Тяхната грозна решетеста структура от желязо оскверняваше грациозната архитектурна изчистеност на катакомбите. Гледката оскърбяваше естетическото усещане на Ехиру, особено след като го тикнаха в една от тези клетки и затръшнаха вратата.