Ден първи.
- Не ме е страх, Братко. Мога да ти помогна...
- С-с-той надалеч от мене.
Нощ първа: метал се търка в намаслени въжета.
- Какво правиш?
- Прощавай, че те събудих. Опитвам да срежа един от възлите, които съединяват решетките. Ако успеем да се измъкнем от тази клетка...
Кратко мълчание.
- С бедрената верижка. Която имаш от майка си.
- Детски работи. - Ново стържене.
- Жаден ли си, Братко? Вода имаме, ако не и храна.
- Не съм.
- Не си пил от...
- Не съм жаден.
Къса въздишка и стърженето продължава.
Ден втори: сутрин или каквото минава за такава сред троновете на мъртвите. Бавно, равномерно дишане, заглушено от молитвен шепот.
- Прости ми, прости ми, Хананджа, моля Ти се, трябваше да Ти принеса моята Дан още след бромартеца, давам си сметка сега, прости моята гордост и себичност, моля, моля, моля, не ми давай да го убия.
Ден втори: следобед. Мимолетен полъх на чист въздух и глъхнещи стъпки от тежки войнишки обувки.
- Поне няма да умрем от глад. Ето, Братко.
- Нищо не искам.
Мълчание.
- Пий тогава. Съзнанието ти ще се бори по-упорито, ако тялото е здраво.
- Забравил ли си какво обеща, Ниджири?
- Не съм, Братко.
- Защо се бавиш тогава? Нали знаеш какво трябва да се направи.
- Знам, че трябва да се храниш и да пиеш вода, а когато приключим с това — да се помолиш заедно с мене. После, докато медитираш, аз ще продължа да се занимавам с въжените клупове. Може да отнеме няколко дни, но си мисля...
Чудовищна ярост разцепва въздуха.
- Глупав, проклет хлапак! Забавни ли са ти моите страдания? Защо ме караш отново да правя тия... извратени...
- Най-малко от всичко на света бих искал да те гледам как страдаш, Братко. Но ако ме Вземеш, ще си бъде истинско Вземане, понеже се предлагам доброволно.
- Мислите ми вече... виденията... нямам сили... - Дълбока въздишка, борба за покой. - Дума си дал, Ниджири.
- Напи разбираш какво ще стане, ако те Взема, Братко?
- Какво?
- Може да издържа по-дълго. А може да стане и по-бързо -аз нямам твоята сила. Но в крайна сметка на Принца му е все едно кой ще стане новият Жътвар.
Продължителна, страшна тишина.
- Пий, Братко. След като се измъкнем на свобода и след като няма вече възможност който и да било от двама ни да се превърне в играчка на Принцът, аз ще те пратя при Нея. Заклевам се във всичко, което ми е скъпо.
Нощ втора: тишина в помещенията на мъртвите, ако не се брои стърженето.
Ден трети: сутрин. Остро и треперливо дишане.
- Братко?
- Решетките. Приближават една към друга. Ще ни... ще ни размажат.
- Няма, Братко. Имаш видение...
- Видях ги.
- Ела тогава и седни до мене. Няма какво да й се плашим на смъртта, нали така? Ела тук - така решетките ще ни стигнат по-лесно. Ела.
По камъка шляпат сандали, бавно и неохотно.
- Така. Пипни ми ръката. Вече имам мазоли, виждаш ли? Камилски юзди, теглене на баржи, търкане на въжета... кой би допуснал, че животът на Бирник може да е толкова суров? О, богове, трябваше да си остана в кастата на слугите.
- Ти... - Гласът е сипкав, неуверен. - ... си прекалено дебелоглав за това. Щеше да... да си търсиш нов стопанин през ден.
Буен смях.
- Точно така, Братко. Трябва да съм благодарен най-малко за това, че в Хетава не пердашат децата.
Острото дишане секва, а после постепенно се успокоява.
След доста време:
- Благодаря ти.
Няма отговор, макар един глас да напява нежни звуци от утешителна песен.
- Много бързо става този път, Ниджири.
- Шшт.- - Ново раздвижване. Сега плът докосва друга плът. -Тук. Ти си тук. В този свят, в това тяло. Остани при мене, Братко. Имам нужда от тебе.
- Да... добре. - Шумно преглъщане. - Забравил бях какво е истински страх. Нищо не го възпира вече.
- Няма от какво да се боиш. Всичко ще се оправи. Почивай. Ще бъда тук, когато се събудиш.
Ден трети: следобед. Полъх чист въздух. Безмълвието на мъртвите е нарушено от три нови гласа - неспокойни, високи и непочтителни.
- Дали е пукнал вече? Печеля баса, момче.
- Погледни тия очи, Амтал! Ако омразата можеше да убива, вече ти да си пукнал.
- Нямам късмет. Едрият още диша. Само е заспал.
- Седнал ли, бе?
- Може пък така да го правят. Може би се опитва да те убие от разстояние.
- А може и да върти магия на семейните ви диаманти! -Дрезгав смях.
- Дайте им да ядат, идиоти такива, и да се махаме. Това място не ми се нрави.