Ехиру се промъкна сред шумящата тълпа толкова бързо, че Ниджири го догони с усилие. Надмогнал болката в далака -твърде много дни на бездействие, трябваше да продължи поне с молитвените танци, - той протегна ръка към лакътя на Ехиру.
- Братко, Хетава е нататък.
- Не. - Ехиру не забави ход.
- Братко, не можем просто ей така да нахлуем в Ките-ян. Трябват ни коне, маскировка, припаси, нови служебни принадлежности! А и трябва да разкажем на нашите Спътници всичко, което се случи.
- До час целият град ще е под тревога.
Сърцето на Ниджири се сви при мисълта, че Ехиру има право. Дори по-лошо - Пазителите на Хетава щяха да бъдат уведомени, което бе обичайно при възникване на извънредни обстоятелства в града. А те - или поне част от тях - бяха верни слуги на Супериора. Едно връщане в Хетава бе равносилно на нов арест.
- Тогава трябва да поемем към южната порта, Братко -каза момчето. Ехиру забави крачка и го погледна. Ниджири се усмихна унило. - Знам, че това не е най-прекият път към Лунната пътека, но един от тамошните стражи е приятел на Сестра Мелиатуа и Сунанди. Спомняш ли си? Може дори да ни даде кон.
Ехиру спря, за да обмисли намръщен чутото. Някакъв търговец го блъсна, докато минаваше покрай него, и той потръпна. Погледът му помътня едва забележимо, докато проследяваше нахалника в тълпата. Тялото му се вдърви, а пръстите на едната му ръка се разпериха към него...
Ниджири сграбчи тази ръка и я стисна с все сила. Ехиру подскочи, сякаш изтръгнат от сън, а сетне притвори очи в пристъп на силно страдание.
- Южната порта - проговори той. - Бързо. Изведи ме от този град, Ниджири.
Момчето кимна. Като го хвана за ръка, то започна да си проправя път през тълпата в новата посока и мълком се помоли да стигнат в Ките-ян навреме.
37.
Светът се ражда.
Ек, танцуващи огньове, смях.
Ние се носим из селенията на сънищата,
а наоколо богове. Светът свършва.
Принцът на Гуджааре се изтягаше буден сред възглавниците на своето обградено от прозирни завеси легло, потънал в мисли за света, който ще притежава един ден.
Не че кой знае колко му се щеше да го завладява. Но той като всеки верен син на Гуджааре искаше покой, а много отдавна се бе убедил, че покоят е просто естествен продукт на реда. Това се доказваше непрекъснато в хода на великия сън, наречен Гуджааре. Необузданата престъпност и безпросветното насилие, които мърсяха другите страни, бяха непознати тук. Никой не гладуваше, освен из най-затънтените краища. Дори представителите на най-низшата каста се радваха на достатъчно добро образование и упоритост, за да станат господари на собствената си съдба. Всяко дете в този град знаеше своето място в живота от рождение. Всеки старец тук приемаше заслуженото в смъртта. А с енергията на всички останали народът на Хананджа процъфтяваше, тръгнал от жалка купчина палатки, накацали несигурно край устието на реката, за да стигне до цяла мрежа градове и рудници, плодородни поля и търговски пътища, увенчана от своята столица ореола на цивилизования свят. Неговият прекрасен Град на Сънищата.
Но останалата част от света все така продължаваше да се бъхти в безредие. На какъв покой можеше да разчита Гуджааре в дългосрочен план при толкова слаби и безотговорни съседи? Той бе посещавал чужди земи на младини и бе оставал ужасен от хаоса и жестокостта в тях, които правеха селенията на сенките да изглеждат привлекателни. Други управници бяха опитвали да овладеят този хаос чрез сила или пари. Понякога бяха успявали, но не за дълго. И как биха могли, след като човешкият живот бе ограничен? И най-великият пълководец в края на краищата остаряваше и умираше, за да предаде властта на други, които в повечето случаи се оказваха неподготвени да я упражняват.
И така, решението се налагаше само: завладей света, но в името на покоя, не на властта. А за да го задържиш след това -стани бог.
Принцът седна в леглото. Първата му съпруга Хендет се размърда до него. Той протегна ръка, погали я по бузата и отвърна на заспалата й усмивка. След цели трийсет години и повече от двеста други съпруги, той не престана да се ласкае от нейното благоволение. Както ставаше при южнячките, тя бе все още красива въпреки отдавна отлетялата младост. Времето беляза нейната гладка и тъмна кожа само с няколко бръчки. Но бе стара - минаваше петдесетте - кажи-речи колкото него самия. Копнял бе за още деца от нея и сигурно щеше да ги има, ако й бе разрешил да приеме сънна кръв в Хетава. Но колкото и мамеща да изглеждаше тази възможност, той не можеше да понесе мисълта Хетава да вкопчи нокти в още един член на неговото семейство.