Тези думи направиха случилото се реално. С доволна усмивка Ниджири кимна отсечено в знак на любезност към тримата, после се извърна и тръгна - почти се затича - към мрачната тишина на Хетава.
Банята върна бодрия му дух, а прохладната вода бе като балсам след показната схватка в палещия следобеден зной. В къпалнята нямаше никого, освен Ниджири, но когато се върна в тясната килийка, споделяна с други трима послушници, той установи, че новината се е разчула - върху сламеника му бе положена четворка попътни дарове. Първият представляваше красиво емайлирано огледалце, оставено вероятно от другарите по стая - да, тези цветя бяха изработени от Талипа, щеше да ги познае и на края на света. Талипа бе взет от семейство на грънчари. На второ място идваше комплект напръстници, гравирани с официални молитвени пикторали. Красива изработка, вероятно на Морамал, послушника майстор. Ниджири ги сложи настрани. Като Бирник щеше да има нужда от някакви бижута, защото призванието изискваше да се движи дегизиран сред вярващите, но това пак не бе подарък, който щеше да се използва често. За съжаление.
Третият дар бе бурканче с ароматно масло, което помириса и за малко не изпусна от изненада. Смола от мирта - възможно ли беше? Но нямаше как да сбърка този аромат. Толкова скъп дар можеха да му поднесат само бъдещите му Спътници. Нямаше съмнение, че именно така останалите послушници бяха надушили цялата работа - някой от тях бе изпратен да донесе бурканчето в килията на Ниджири и този някой бе раздрънкал навред. Ниджири се усмихна вътрешно.
Четвъртият дар представляваше миниатюрна статуетка на Слънцето в неговия човешки образ, изваяна от тъмно дърво и полирана до блясък ведно със забележителния възбуден пенис - неизменен атрибут на всяка подобна статуетка. Широко разпространен дар между любовници.
Разгневен, Ниджири го запокити с такава сила, че похотливият бог се разби на четири.
Цялото задоволство от взетия последен изпит отиде по дяволите само заради един безвкусен, зле обмислен подарък. „Какво ще си кажат другите послушници за това?“ - запита се Ниджири огорчен. Само че залезът наближаваше и той трябваше или веднага да тръгне за полагането на клетва, или въобще да не отива. Затова, отхвърлил на втори план още неукротената ярост, той навлече бързешком обикновена препаска и сандали, макар да отдели известно време, за да се намаже леко с мирта и да почерни клепачи с въглен. Не бе редно да се появи неспретнат или пък без да уважи дара от новите си братя.
Залата на Благослова - масивна внушителна кула от пясъчник и прошарен със сребърни жилки гранит, която служеше като портал към комплекса от сгради на Хетава - обикновено бе отворена за посетители. Като главен храм на Хананджа в Гуджааре и единствен отсам стените на столицата Хетава бе известен с това, че приютява единствено жреци, послушници и деца, посветени на Богинята. Миряните, които служеха по някакъв начин на Хананджа, имаха право да влизат, но не и да живеят тук. Второстепенните дейности на Хетава се осъществяваха другаде из града - в школи, в които децата се обучаваха да сънуват и изучаваха закон и мъдрост, писане и рисуване, в складове, където се отчиташе десятъкът в пари или стоки, и много други. През определено време денем, както и в малките часове на нощта, Залата се пълнеше от дошлите да свършат най-важното задължение на вярващите в Хананджа. Те й принасяха своите молитви и сънища, правеха заявки за лечение или Вземания на близки, или пък сами биваха лекувани от болести и физически недъзи. Така всички гуджаарейци намираха покой. Но по залез Залата затваряше за всякакви обществени дела, освен за най-спешните, така че всеки Път от слуги на Хананджа да получи на свой ред възможност за общение с Богинята на Сънищата.
Когато Ниджири пристигна, Супериорът вече чакаше върху обграден с пейки подиум в самото сърце на Залата. От двете му страни бяха изправени същите двамина Бирници, а отзад и над тях се извисяваше, цяла изваяна от черен полиран камък, величествена статуя на самата Хананджа. Докато приближаваше, Ниджири не отдели поглед от нея, опитваше се да изпълни цялото си сърце с образа - с разтворените й ръце, изпъстрената й с бели точици чернота, вечно склопените й очи, докато сънуваше безкрайните селения на Ина-Карек.
Които скоро щяха да станат негови.
Най-подир тези мисли умиротвориха духа на Ниджири и когато стигна до подиума, склонил глава над обърнатите й надолу длани, той се почувства уверен и спокоен.