- Ще ме придружиш ли, Говорителко? - попита я той най-накрая. - Искам да те разходя из моя дом.
Тя забеляза как се стрелнаха очите му към прислугата. Усмихна се и стана.
- Една разходка ще помогне на храната да слегне. Благодаря.
Двамата излязоха от трапезарията и тръгнаха бавно из помещенията на просторната къща, разменяйки незначителни фрази. Остави го да води разговора, разбрала, че това го успокоява, пък и той по-добре знаеше къде бе най-безопасно да се заемат с важните неща. За нейна изненада генералът взе фенер и я поведе към вътрешния двор. Подобни на джунгла растения - по нейна преценка повечето внесени от Кисуа - помагаха за охлаждането на нощния полъх, който проветряваше къщата. Тук Нийес замълча, макар наоколо със сигурност да нямаше жива душа. Хрущящите под краката им опадали листа биха предупредели за присъствието на евентуални подслушвани. Сунанди бе започнала да губи търпение, когато Нийес рязко свърна от пътеката и навлезе в храсталака. Тя го последва и двамата застанаха пред малка врата, скрита зад най-гъстата растителност.
Сега Сунанди се поколеба. Генералът не бе глупак. Половината жители на Гуджааре бяха известени за това, че бе поканил чужденката на вечеря. Ако изчезнеше, Протекторатът Кисуа мигом би поискал екзекуцията му. В най-добрия случай.
- Моля те, Говорителко. - Гласът му бе все така тих, а напрежението в него стана почти очевидно. - Никога не бих престъпил закона на гостоприемството, а трябва да ти покажа нещо, което е важно за двете ни страни.
Сунанди го погледна втренчено и забеляза лъснала на челото му пот. Фенерът потреперваше в ръката му. Каквото и да бе намислил този мъж, бе изпаднал в ужас, и то не от възможността да обиди своята високопоставена гостенка. Това наклони везните - тя кимна в знак на съгласие.
Нийес въздъхна с облекчение и отвори вратата. Зад нея започваше тясно и тъмно стълбище, което се спускаше под къщата. Докато Нийес отваряше изцяло капаците на фенера, тя надникна навътре и сбърчи нос заради слабия дъх на плесен, който се носеше отдолу. Плесен... и още нещо. Нещо отвратително.
Тя все пак влезе, а Нийес затвори вратата зад тях и малкият му фенер остана единственият източник на светлина. Най-вероятно се бяха запътили към фамилната гробница. Независимо от традицията, малко семейства шуна изграждаха подобни съоръжения в един град, който се наводнява по веднъж всяка година, тъй като само най-заможните можеха да си позволят скъпите инсталации за по-бързо изсушаване на помещенията след края на приливния сезон. Доловената от нея миризма на плесен бе явно спомен от последното наводнение преди няколко месеца. Другата миризма бе от по-отскоро и ставаше все по-силна, докато двамата приближаваха нейния източник.
- Аз командвам легионите само по време на война - проговори генералът, докато крачеха в разредения от светлика на свещта мрак. - В мирно време отговарям за тренировъчните лагери на нашите войници. Както и за затвора.
Последното бе изненада за Сунанди. В Гуджааре почти липсваше престъпност. В целия район имаше само един затвор. Той бе малък и бе приютил дребни престъпници - крадци на храна и други подобни. Останалите се избиваха от Бирниците. В очите на Сунанди управлението на подобна институция не бе най-целесъобразният начин за използване на уменията на генерала.
- В Протектората смятат, че редовната войска носи повече неприятности, отколкото полза.
Нийес поклати глава.
- Тукашните престъпници могат да спечелят свободата си, като докажат, че са се освободили от покварата. Изпитват се от Бирник или пък в битка. Повечето предпочитат втората възможност, макар че може да отнеме години. За целта им осигуряваме военно обучение. - Гласът на мъжа стана по-суров. -Така или иначе, преди няколко четиридневия затворниците започнаха да измират.
Миризмата се бе засилила. Изпълваше въздуха и сега Сунанди я разпозна - ранен стадий на разложение плюс маслата и благовонията, използвани в Китсуа за балсамиране. Пред двамата имаше гроб и неговият обитател бе там отскоро.
Да не би някой от близките на Нийес да е бил в затвора? Нямаше начин — всеки шуна, оказал се достатъчно глупав да попадне в затвор, биваше тутакси низвергнат, а трупа му щяха да хвърлят в торна яма.
Стълбите водеха към къс тунел, а самият той свършваше пред каменна врата, чиято дебелина с нищо не допринасяше за ограничаване на вонята. Сунанди прикри с длан нос и уста, опитвайки се да вдишва едва доловимото ухание на лимонената вода, с която бе изплакнала пръсти след вечеря.