В противоположния на портите край се извисяваше павилион във форма на пирамида. Под стъкления навес на съоръжението, навръх планина от стъпала, се мъдреше измамно просто наглед подковообразно кресло, изваяно от цял къс светло полирано дърво.
А в него седеше Принцът на Гуджааре, Господар на Залеза, Аватар на Хананджа. Той бе изправил гръб и така неподвижен, че за миг Ниджири се обърка - от плът и кръв ли бе тази фигура, или от боядисан камък? Отговорът даде едно дете слуга, което приклекна откъм лявата страна на Принца, за да му предложи поднос със златна чаша отгоре. Принцът протегна ръка - нищо повече - и пое чашата, без да я погледне. Друго дете, клекнало почти скрито зад гърба на Принца, държеше здраво зад главата му жезъл с Ореола на Залязващото Слънце отгоре - широк полукръг от полирани плочки червен и златист кехлибар, изваяни като слънчеви лъчи. В краката на Принца бяха подредени двайсетина от по-малките му деца, също като жива украса, отразила величието на своя отец.
- Рядко зрелище - обади се някакъв глас до Ниджири, за да го стресне не на шега. Той се обърна рязко и съзря жена в рокля от съвсем светлозелен прозирен хеке. Тя се усмихна на объркването му, като раздвижи едва забележима паяжина белези върху иначе гладки кафяви скули.
„Жените са богини“ - звъннаха в главата му словата на древна поговорка, преди да преглътне с усилие и да сведе глава над двете си ръце в опит да отгатне:
- Сестро?
- Бирник. - Тя склони глава и разтвори обятия, грациозна във всяко свое движение. Ниджири гледаше втренчено, очарован от начина, по който черните й плитки улавяха светлината. - По-скоро Чирак-Бирник, след като не те познавам и след като си се вторачил в мене като мъж, невиждал дълги години по-възрастна от дванайсет наводнения жена. Което значи че, ти трябва да си Ниджири.
Той мигом сведе поглед.
- Да, Сестро.
- Казвам се Мелиатуа. - Тя кимна към павилиона на Принца. - Имах предвид децата му впрочем. Той рядко изкарва на показ някое от тях, ако изключим най-големите.
- А, да. - Ниджири търсеше по-любезен начин да се обърне към жената. Само „Сестро“ му звучеше грубо - все едно да извика към някого от събратята си: „Ей, Слуга!“. Нейният орден действаше независимо от Хетава и той нямаше представа за йерархията и сановете в него. Мина му през ума, че помежду им се води разговор и от него се очакваше да участва, а не само да се блещи насреща й като дръвник.
- Аз... аз тъкмо си мислех, че на децата сигурно им е ужасно скучно- започна той, тръпнейки вътрешно заради заекването, - като ги карат да стоят неподвижно толкова дълго време.
- Принцът ще ги отпрати всеки момент. Засега са изложени на показ, от една страна, за да демонстрират неговата преданост към Хананджа, а от друга - за да порицае останалите глупаци тук. - Тя се огледа с въздишка. Или не забелязваше, или пренебрегваше факта, че Ниджири се вцепени от този израз на неприкрито презрение. - Предлагат й боклуци, а Принцът - собствената си плът и кръв. Рече ли Хетава да поиска някое в точно този момент, не му остава нищо друго, освен да се съгласи.
Ниджири примигна изненадан. Че Хетава можеше да приеме някое обещаващо дете - осиротяло или не, - това му бе известно. За времето на собствения си престой в Детската къща той се бе запознал с няколко осиновени от Хетава с живи родители. Но те до едно като самия Ниджири бяха деца от низшите и средните касти. Не можеше да си представи издънка на шуна или жина - да не говорим за дете на Залеза - в качеството му на обикновен Слуга на Хананджа, след като неговата кастова принадлежност и семейни връзки предоставяха толкова по-привлекателни възможности.
Разгадала мислите му, тя повдигна вежда.
- Собственият ти наставник е брат на Принца, Чирак-Бирник. Подробностите не са известни никому, тъй като Ехиру е много дискретен по такива въпроси, но той е последното дете на Залеза, поискано от Хетава. Не знаеше ли това?
В съзнанието на Ниджири проблеснаха откъслечни спомени за чуто-недочуто, но все пак истината го сащиса. Досещал се бе, че Ехиру произхожда от висша каста - кой би помислил друго, след като видеше неговата фина черна кожа, ъгловати черти, изискани маниери и чуете елегантната му реч? Но чак пък от самия връх? Осмели се да хвърли поглед към седналия Принц и се помъчи да види на неговото място Ехиру, красив и царствен, съвършен като бог. Видението пасваше така точно, че през гърба на Ниджири премина тайна и срамна тръпка. Той я прогони.