С ъгълчето на окото си забеляза, че Мелиатуа го наблюдава. Разбрал, че половината му разсъждения вероятно са очевидни за нея, той се изчерви и придърпа качулката по-ниско над лицето си.
- Всички ние принадлежим на Хананджа, Сестро.
- Така си е. - Съвсем изненадващо, тя го хвана за ръка и Ниджири не можа да стори нищо друго, освен да я последва.
- Къде е сега твоят наставник, Чирак-Бирник? Би следвало да е тук, за да те пази от такива като мен. - Зъбите й лъснаха на светлината на факлите.
- Желае да оставам понякога сам, Сестро. - Ниджири усети мекотата на нейната гръд, докосваща лакътя му, и пребори желанието да я опипа с него, за да види какво ще стане. Някакво смътно усещане му каза, че това ще я обиди. - Бирниците трябва да се сливат с най-различни хора, затова съм тук - да наблюдавам и да се уча. - Погледна я и събра сили да се пошегува. - Може би разтухата е моето приношение тази вечер.
За негово облекчение тя се засмя, от което паяжинките по бузите й заиграха в светлината. Любуваше се на съвършенството, с което те допълваха красотата й, макар да осъзнаваше с известна доза изненада, че изобщо не я желае. Тя бе като скулптура - да бъде гледана и може би дори докосвана, но не и нещо, което да отнесеш у дома.
- Трябвало е да станеш Сестра, щом такава дреболия ще ти липсва - каза тя. - В крайна сметка разтухата е нашият занаят.
Макар че, откровено казано, даже ние не можем да сторим кой знае какво тази вечер.
Изненадан, Ниджири проследи нейния поглед към другите участници във веселбата. Трябваше му известно време, за да проумее смисъла на нейните думи, но след като сама ги посочи, признаците станаха очевидни. Крадлив поглед на мъж в пищни одеяния на учен към Ниджири - към новата току-що заздравяла татуировка на Бирник на рамото му. Смях на някакво момиче от жина, предизвикан от шега на нейния приятел, който секна за миг, докато Ниджири и Мелиатуа минаваха покрай тях. После момичето се разсмя отново, но сякаш насила. Висок войник с пясъчно лице кимна сурово на Ниджири, а в погледа му се таеше дълбока скръб.
Мелиатуа поклати глава.
- Още поклони пред престола на Хананджа. Правят подходящи приношения, без да го съзнават.
- Никой не ме е поглеждал със страх досега - обади се притеснен Ниджири. - Но нали съм вече Бирник.
- Само невежите се страхуват от Бирник при всяка среща - каза Сестрата. - Останалите знаят кога трябва да ги е страх. През нощта на Хамиан не се събират Вземания.
Вярно бе. Именно поради тази причина Ехиру поиска -след дълги дни на бездействие - да излезе тази вечер. Имаше желание да обучава Ниджири, да се моли и упражнява заедно с него, да прави всичко, от което има нужда един Чирак... освен да събира Вземания. Но това бе друг проблем.
- Защо тогава ги е страх от мен?
- Наблюдавай, Чирак, както ти е заповядал твоят наставник. Учи се. Слушай.
Така и стори, когато смълчани поеха през препълнения двор. Отначало долавяше само откъслеци от думи сред всеобщата глъч. Постепенно слухът започна да отсява цели фрази, а най-накрая - части от разговори.
- ... Корабният манифест дори не споменава допълнителното карго...
- ... убит в килията си. Никакви белези, обаче очите...
-... Бромарте. Те обикновено наемат фини да се бият вместо тях, но този път...
-... Естествена, ама друг път, казвам ти... Когато го измъкнали, вече само ломотел...
- ... тия от военната каста. Намусени копелдаци...
- Слухове - обади се най-накрая Ниджири. Червената лента на Сънната надничаше в овалното небе над Яна-ян - двамата обикаляха двора вече близо час. - И сплетни. Но не празни приказки, както очаквах. Говорят за поквара, лудост и война.
Тя кимна.
- Именно. Няма място за разтуха.
- Това не обяснява техния страх от мен, Сестро.
- Нима? Поквара, лудост и война. Бирниците прибират покварените, както и ония луди, които не могат да бъдат излекувани. Войната е проклятие за Хананджа, а заедно с това и за Нейните слуги. - Тя се обърна към него, като спря рязко и снижи глас: - Може и да не намериш обяснение тази вечер. Засега е достатъчно, че забелязахме. Ако Тя желае да разберем повече, сама ще ни насочи към средствата за това.