Ниджири сбърчи вежди, като си спомни други слухове, прошепвани сред послушниците в Хетава.
- Не можеш ли да разбереш сега, Сестро? Не знам много за твоя Път, но съм чувал за вашите...ъъъ... възможности... -Заекна при вида на усмивката й.
- Внимавай, Чирак-Бирник. Основоположникът Инунру няма пръст в основаването на Сестринския орден. Хетава ни понася - с неохота, - защото снабдяваме града със сънно семе, но никога не ни назовавай „Път“ в присъствие на своя Супериор, освен ако не желаеш да го ядосаш. - Тя посочи с глава наляво и Ниджири хвърли поглед през тълпата, за да съзре Супериора, който поемаше чаша от подноса на един слуга. Бързо отклони очи, за да не срещне неговите.
- Освен това аз съм способна единствено на Външна преценка. - Тя докосна с пръсти белезите по лицето си - две успоредни линии от изпъкнали точици по протежение на скулите, които прекосяваха хребета на носа. - Моята специалност е дешифриране на будния до мен, а не поличбите на сънищата. Мога да съзра страха у тези хора, както и да разгадая причините за него. Мога да анализирам, да разнищвам объркване и грешни ходове, така типични за будния свят. Но да знам със сигурност? Това ще си остане свръх моите сили до края на плодоносните ми дни.
Той търсеше подходящ отговор за това излияние, но жената го изненада отново, като измъкна ръка от неговата.
- Какво има, Сестро?
- Наставникът ти е наредил да наблюдаваш и да се учиш -напомни тя, - а не да си бъбриш цяла нощ с жена, чиято правоверност е твърде съмнителна. А си имам и други задължения.
Ниджири пламна целият, като си представи от какъв характер могат да бъдат те. Тя бе млада Сестра, може би едва с десет години по-възрастна от него, все още в своя разцвет. Сестрите на Хананджа й служеха по различни начини, но никога не пропускаха своята най-важна мисия. В нощ като тази щеше да има много сънно семе за събиране.
Той склони глава към нея, както би сторил с равен на себе си - мълчаливо признание на нейния сан в собствените му очи.
- Дано Тя сънува късмета ти, Сестро.
- И твоя също, Чирак-Бирник.
Поклони му се дълбоко, изравнила и двете си длани успоредно на земята, а сетне се извърна и потъна в гъмжащата тълпа. Той гледаше подире й с възхита.
- Да не бе дал обет, можеше да прекара нощта с тебе -обади се глас зад гърба на Ниджири и той се обърна, за да застане отново лице в лице с непознат. Този път бе мъж на ръст колкото самия него, с очи в обезпокояващи златистокафяви оттенъци. Невъзможно бе да се отгатне неговата възраст. Кожата му бе младежки гладка, сплетените в дълги плитки гъсти коси не бяха перука и Ниджири установи с известна изненада, че в чернотата им нямаше сребърни нишки. Излъчването му бе на по-възрастен, отколкото изглеждаше на пръв поглед. Наблюдаваше го с цялото търпение и самоувереност на дебнещ лъв. Имаше нещо неуловимо познато у този човек...
- Чувал съм, че младите мъже като тебе са изключително богати на сънно семе - продължи непознатият. - Тя би могла да извлече само от теб цялата си норма за нощта.
Ниджири се поклони с предпазлива почтителност, докато опитваше да разгадае обществения статус на този мъж, както и убягващите му познати черти.
- Все ще си намери други, които изпитват необходимост от нейните умения.
- А ти нямаш ли такава? На колко години си?
- Видял съм шестнайсет наводнения.
Мъжът възкликна с усмивка:
- Значи имаш нужда, млади Бирнико! Не те ли дразни мисълта, че би могъл да я задоволиш още сега, да не беше твоят обет? Или може би се надяваш пак да го сториш, като я пресрещнеш на някое дискретно местенце на път за вкъщи?
Думите на този мъж бяха обидни и той много добре го знаеше. Разбра го по усмивката му. Обърка се за момент. Би следвало, както се полагаше на посветен в култа на Хананджа, да припомни на мъжа своя обет, само че един представител на висша каста можеше и да го приеме като белег на невежество или глупост. Но пък ако си замълчеше, щеше да се покаже неверен към Нея... Подвоуми се нерешително, а стомахът му се сви на топка.
- Всички изпитваме подобни желания, уважаеми господине, само че насочването им към служба на Хананджа представлява онази жертва, която ние от Хетава принасяме всеки ден - при това с велика радост.
От блъсканицата излезе Бирник Рабанех с обичайната усмивка, изписана на лицето му, и чаша в ръка. Ниджири нямаше време да въздъхне с облекчение - Рабанех му връчи своята чаша и мигом падна на едно коляно, за да кръстоса ръце пред лицето си с обърнати навън длани. Все едно се предпазваше от ослепително сияние. Манофлексия - Ниджири бе чувал за този обичай от Учителите, но никога не бе виждал да се изпълнява извън учебната програма. Този най-висш израз на уважение се освидетелстваше само на специално белязаните от боговете лица...