Нийес примигна смаян.
- Да, господарю.
- Ти си очаквал съперничество. Младият лъв мери сили с водача на прайда. Само че ние не сме животни, Нийес. Не сме орисани да се боричкаме за всяко късче власт, да се дърпаме един другиго надолу като раци в бъчва. Моят баща следваше този модел. Така правех и аз, за да го наследя. Избих повечето си братя и сестри, а също и техните майки. Убих и баща си - всъщност възкачих го върху Трона на Сънищата със собствените си ръце. Той заслужаваше поне тази чест.
Нийес потръпна. Единствено навикът и фактът, че Принцът не забавяше ход, караха краката му да се катерят нагоре по стъпалата. Че Принцът си е пробил път към Ореола с помощта на убийства - никаква изненада, половината град го подозираше. Но сам да го признае - това бе вече друга работа.
„Говори ми за измяна. Защо?“
- Решен съм да променя всичко това, Нийес.
Минаха през стълбищна площадка, от която се отиваше към по-горни етажи. Нийес прецени, че навярно са в една от кулите на Ките-ян. Генералът забеляза, че коридорите тук са пусти, а стъпалата са покрити с едва видим слой прах.
- Искам моите деца никога да не посегнат на своя плът и кръв. Искам моите съпруги да ме обичат - ако сами желаят това, - а не да ги е страх от мене. Искам Гуджааре да се радва на силно и мъдро управление колкото е възможно по-дълго време. Стига безумия. Няма защо да разчитаме на Хетава за своя покой и за своето щастие.
Нийес се намръщи, объркан от собственото си смущение.
- Достойни за уважение цели, Принце... но макар да си без съмнение мъдър управник, няма как да гарантираш, че и наследниците ти ще се окажат същите. Докато властта остава тяхна награда, те ще продължават да си съперничат. И най-безмилостният ще спечели.
-Да, знам. Това ни прави по-слаби - всички тези боричкания. Като при тебе и Карис, при шуна и жина, при Гуджааре и Кисуа. Когато сами се обезкръвяваме по този начин, за други става по-лесно да ни завладеят.
Спряха на втора площадка, този път доста по-високо в кулата. Следобедното слънце рисуваше по пода мозайка от застъпващи се правоъгълници в златисточервено. В края на площадката имаше масивна дървена врата, обкована и украсена с метал по северняшки маниер. В центъра й на верига висеше огромен богато украсен катинар.
Врата? В Ките-ян?
-Принце... - Нийес преглътна с мъка, а гърлото му внезапно пресъхна. - Къде сме, ако смея да попитам? Какво толкова имаме да говорим чак тук горе?
Принцът отиде до вратата и бръкна под ризата си. Измъкна дълъг и тежък ключ на тънка златна верижка.
- Тук се намира една от съпругите ми.
-Една от... - Вторачи се в Принца напълно объркан. Той гледаше вратата с ключ в ръка, но не понечи да я отвори.
-Давам на своите съпруги доста голяма свобода, но в замяна очаквам лоялност. А тази тук ме шпионираше за Хета-на. - Погледна към Нийес. В очите му се четеше студена отчужденост. - Предателството е едничкото нещо, което не прощавам.
Ледена вълна премина по гръбнака на генерала. „Днес ще умра“ - помисли си той.
Принцът пусна слаба печална усмивка, сякаш го чу, а после се обърна, за да отключи. Когато заговори отново, тонът му бе безгрижен и общителен, също както по време на цялата обиколка. Но сега в него прозвуча нотка, която Нийес не можеше да пропусне.
- Имай предвид едно, Нийес - аз разбирам защо го е сторила. Отгледана е в Детската къща на Хетава, това е нейното семейство. Следвала е своята съвест и аз не се сърдя. По-скоро се възхищавам на нейната последователност... само че предателството си остава предателство и то не може да остане ненаказано.
Принцът отвори вратата и влезе, след което се обърна да погледне към Нийес. Той го последва миг по-късно.
Отвъд вратата се намираше тясна килия с ред прозорци от едната страна - продължение на коридора, преградено в някой момент със стена, за да се оформи нещо като складово помещение. Всички прозорци бяха зазидани, освен един малък в отдалечения край. Стаята тънеше в мрак. Само на едно място на пода бе очертан кървавочервен правоъгълник светлина. Въздухът миришеше на прах и дървесна смола, както и на други не толкова здравословни неща. Вкисната пот, некъпана плът, неизхвърлено нощно гърне. Нийес примигваше в мрака в очакване зрението му да свикне. Всичко, което успя да различи отначало, се свеждаше до някакво женско стъпало, застинало върху ръба на светлото петно. Самият крак, както и тялото на жената тънеха в мрак.