„От момчето ще излезе чудесно ново попълнение, след като привърша с обучението му“ - каза си Ехиру.
Само че щеше да замести Уна-уне. Тази мисъл го накара да се намръщи. Имаше едно-две обещаващи момчета сред послушниците, които биха могли да заменят самия Ехиру. Те не бяха така очевидно призвани за Служение, какъвто бе някога Ниджири, но въпреки това ставаха. На Рабанех и Сонта-и щеше да им бъде трудно, докато новите Бирници добият опит, но не след дълго по-младите братя щяха да бъдат готови да тръгнат по най-трудния Път на Богинята. И тогава съставът на Бирниците на Хананджа щеше да се обнови. Изчистен най-подир от слабости и позорни петна.
- Ехиру-братко.
Ромоленето на фонтана можеше и да заглуши шума от стъпките на момчето, но не и шепота на палмовите клони. Те бяха избуяли така нагъсто във Водната градина, че нямаше как да ги заобиколи човек. И все пак Ниджири бе приближил незабелязан. Доволен, Ехиру се усмихна вътрешно.
- Хананджа ни е орисала един другиму, Ниджири. - Гласът му бе премерен, колкото да надделее шума от фонтана. В накъсаната тишина Ехиру долови тихото вдишване на момчето. - Мене на тебе, когато ти имаше нужда, а сега - тебе на мене. Ще остана дотогава, докато вече не ще имаш нужда от мене. Разбери това.
Нова тишина и пак само за миг.
- Може би ще имам нужда от тебе още много години, Ехиру-братко.
- Няма да са чак толкова много. Само докато свърши чиракуването ти.
- И след това!
Ехиру се извърна от фонтана, за да погледне момчето, изненадан от настойчивия му тон. Ниджири бе застанал на две-три стъпки, полускрит в сянката на палмите, с вид на младеж oт висша каста в шитата по мярка риза и препаска от фино трико. Никой не би подозрял низкия му произход, като види изисканите му маниери и съвършената му красота. У него имаше нещо изначално подвеждащо - тънките кости скриваха голяма физическа сила, развита с упражнения в хода на дълги години, а гладкото красиво лице отвличаше вниманието от очите, които - Ехиру знаеше това - можеха да станат неумолимо сурови, ако обстоятелствата го изискват. Очи на Бирник още от най-ранна възраст.
Не и в този момент обаче. Сега лицето на Ниджири изглеждаше спокойно, но тялото му бе напрегнато. Издаваше чувства, които навярно още не можеше да осмисли сам докрай.
„В никакъв случай не трябваше да позволявам да ме избереш за свой наставник. Колко себично от моя страна и колко объркващо за тебе. Бедно дете!“
- Един Бирник трябва да има достатъчно сили, за да остане сам, Ниджири - каза Ехиру. През лицето на момчето премина тръпка толкова недоловима, колкото и скритото в изречените думи предупреждение. Ехиру не бе в състояние да прочете мислите му. - Най-великите уроци ще получиш дълго след края на чиракуването си. Ще ти ги предаде самият живот. Аз не мога да остана между тебе и тях.
- Знам това, Братко. - В гласа на Ниджири се появи нотка, която бе неочаквана за Ехиру. - През всички тия години вървях с тебе, защото вече го бях разбрал. Ти ме научи на главното - любов означава жертви, избор на доброто за другите, дори да плащаш сам за него. - Момчето внезапно сведе поглед. От цялото му същество струеше мъка. - Аз мога да направя това. Но не виждам защо трябва да го правя без причина.
Ехиру бе обзет от желание да го прегърне. Би било грешка - твърде фамилиарно, прекалено покровителствено. Ниджири бе негов спътник, а не син. В някой много близък ден неговата дума щеше да има същата тежест като тази на самия Ехиру. Взаимоотношенията между наставник и чирак изискваха внимателно уравновесяване на привързаност и уважение и за двете страни. Но след провала с душата на бромартеца и непосилната борба със злочестото самобичуване оттогава насетне, съзнанието за това, че Ниджири и днес продължава да питае същото дълбоко уважение, го караше да се чувства смирен и унижен. Унижен, защото не заслужаваше възхищението на момчето и смирен, понеже съзнаваше, че не може току-така да се отметне от своите задължения- момчето му вярваше и се нуждаеше от него. Трябваше по някакъв начин да се покаже достоен за това доверие — да стане достоен, независимо по какъв начин, и да остане достоен достатъчно дълго време, та да обучи чирака докрай.
Тежък товар бе тази нежелана причина да остава жив. Но същевременно в най-съкровената ниша на своето сърце той не можеше да се самозалъгва - момчето му носеше и облекчение. Супериорът бе прав да изисква това от него.
—Имаме работа за вършене — проговори най-накрая Ехиру и миг по-късно момчето пое дълбоко дъх, за да се успокои, а сетне кимна. Чудесен заместник наистина - поне по дух.