В относително тихата градска вечер се долавяше единствено дишане - отначало на Ехиру и Йейезу, а сетне само на Ехиру. Жрецът остана известно време, застинал в новата тишина - вибрациите на джунгисата секнаха ведно с края на съня, за да остави отмалата от събраната току-що сънна кръв да залее собственото му тяло. След като прецени, че подходящият момент е настъпил, Ехиру откачи от бедрото си още един ритуален инструмент - този път мъничка полусфера от обсидиан, върху чиято плоска страна бе гравирана пустинна роза със запълнени от мастило на прах вдлъбнатини. Внимателно притисна изображението към кожата на тази костелива застинала гръд, за да остави личен печат върху своето последно творение от човешка плът. Останалата на изстиващите устни на старейшината усмивка стана още по-красива.
- Радост в съня завинаги, приятелю - прошепна жрецът, преди да отгърне одеялото и да нагласи крайниците на Йейезу в благопристоен покой. Най-накрая си тръгна също така тихо, както бе дошъл.
А сега бягство по покривите на града, бързо и мълчаливо. Жрецът спря на няколко пресечки разстояние от дома на Йейезу, за да се спусне на земята в завета на една стара и порутена стена. Приклекна разтреперан сред буренака. Някога, като по-млад, след подобен нощен труд той би хукнал мигом към Хетава, преливащ от радостно задоволство заради завършека на един богат и пълноценен живот. Единствено продължителна молитва насред Хетава би могла да възстанови способността му да действа. Но вече не бе млад. Днес бе по-силен, научен на дисциплина. В повечето нощи бе в състояние да изпълни второ Вземане, а понякога дори и трето, ако обстоятелствата го наложеха - макар третото да го оставяше зашеметен и потънал в полусън, без да осъзнава в кой свят се намира. Сънната кръв дори само от една душа бе способна да замъгли съзнанието му, защото как можеше да не ликува сега, преизпълнен от сладостно осезаемата радост на Йейезу? И все пак, за доброто на други страдалци в Гуджааре, трябваше да опита. Помъчи се два пъти да брои през четири единици - упражнение за съсредоточаване, - но успя да стигне едва до четири хиляди деветдесет и шест. Жалка работа. Най-накрая мислите му се подредиха, а треперенето престана.
Забеляза с известно безпокойство, че Сънната Луна е достигнала своя зенит. Яркият й лик се бе вторачил от средата на небосклона като огромно раирано око - нощта бе преполовила. Той щеше да прекоси тази част от града по-лесно по земята, вместо по покривите. След кратка почивка, колкото да обърне наопаки препаската си и да си сложи няколко обеци - защото и последният бедняк в столицата на Гуджааре не би тръгнал по улиците, без да се поиздокара, - Ехиру се отдели от старата стена и тръгна напред като човек с неопределено обществено положение, с безлично поведение и незабравил да се прегърби, за да изглежда по-нисък. В този късен час срещна само керванджии, заети с последни приготовления за ранно потегляне на сутринта, както и един прозяващ се стражник, без съмнение поел към някоя от градските порти за нощната си смяна. Никой от тях не му обърна внимание.
Когато навлезе в богаташкия район, къщите се разредиха.
Ехиру се шмугна в слабо осветена от догарящите фенери пресечка, за да попадне на шумна тълпа младежи шуна, вонящи на тимбалин и спарен женски парфюм. Те се смееха и залитаха със замъглено от дрога съзнание. Жрецът ги следва цяла пресечка, преди изобщо да го забележат, а после се стрелна по друга странична уличка. Тя го отведе до избата на странноприемницата, която му трябваше. Портите на помещението зееха отворени, бъчви с вино и стегнати с въже денкове се кипреха покрай стените непокътнати. Малцината крадци в Гуджааре си знаеха защо.
Ехиру се плъзна в мрачината на склада, свали си маскировъчните бижута и още един път си преобърна препаската, като я нави и привърза, за да не се вее около бедрата му. Едната й страна бе с непретенциозен десен, но другата - тази, откъм която бе обърната сега - бе изцяло черна.
Предния ден Ехиру бе проучил странноприемницата. Хитър като всеки свой събрат от търговската каста, нейният собственик държеше кулата отворена целогодишно за богати пришълци, мнозина от които не обичаха да се местят по време на пролетните наводнения. Поредният длъжник - търговец от Севера - държеше в кулата самостоятелна стая, която бе отделена със стръмно стълбище от останалата част на постройката. Удобно. Хананджа улесняваше работата, когато искаше да бъде свършена.