— Зная, че би могло да ви се стори прибързано, но се опитвам да оформя програмата за следващия срок. Боя се, че ще е необходима за родителите на нашите бъдещи ученици, а и управителният съвет настоява тя да бъде готова преди настъпването на лятната ваканция. Питах се дали през зимния срок ще можете да посветите малко повече време на нашето училище. Изглежда, че компютърното обучение се е превърнало в един от приоритетите на съвременното образование. Погрешно, по мое мнение.
— Това може би ще се окаже малко трудно. Знаете, че съм ангажиран и с колежите „Кингсли“ и „Монфор“.
— Да, но зная също така, че разполагате и с малко свободно време. Сигурно бихте могли да вместите още няколко учебни часа между седмичните си ангажименти?
Как бихте обяснили на човек като мис Пипрели, която бе посветила живота си на избраната от нея професия, че професионалната етика не е приоритетна в живота? Поне вече не. Той самият се бе променил…
— Само един следобед повече, мистър Чайлдс. Какво ще кажете за вторник? — Строгият й поглед не допускаше възражения.
— Дайте ми малко време да помисля! — отвърна той и почувства как тя ликува вътрешно.
— Много добре, но наистина трябва да бъда готова с първоначалния вариант на програмата до края на тази седмица.
— Ще ви информирам за решението си в четвъртък. — Опита се да се усмихне, но се ядоса на извинителните нотки, които прозвучаха в гласа му.
Кратката й въздишка, изразяваща раздразнение, му прозвуча някак заплашително.
— В такъв случай — до четвъртък.
Беше освободен без излишни думи като „Довиждане“. За нея той просто вече не съществуваше. Мис Пипрели извика на група момичета, които имаха нещастието да преминат по неговия маршрут, пристъпвайки през неприкосновената морава. Чайлдс се обърна и бързо закрачи, изпълнен с чувство за вина.
След като порица провинилите се момичета, за което й бяха необходими само няколко думи и едва доловимо повишаване на гласа, Естел Пипрели отново насочи вниманието си към отдалечаващата се фигура на странстващия учител. Той вървеше с леко приведени рамене и гледаше съсредоточено в земята пред себе си, сякаш плануваше предварително всяка следваща стъпка. Млад мъж, който понякога имаше необичайно уморен вид. Не, „уморен“ не беше точната дума. В погледа му понякога се таеше някаква сянка — симптом за спяща тревога.
Директорката сви вежди и пръстите й несъзнателно се вкопчиха в един изнищил се от ръкава й конец.
Чайлдс я тревожеше, но не можеше да разбере защо. Работата му бе отлична, беше добросъвестен и изглежда, че учениците го харесваха. Експертните му познания несъмнено бяха ценни за реномето на училището, а и той облекчаваше значително преподавателите от тежкото бреме на информационните науки. Но въпреки че бе го помолила да вземе допълнителни часове по настояване на управителния съвет, присъствието му, необяснимо защо, я изпълваше с тревога.
Преди много години, когато самата тя бе все още дете и немските войски бяха окупирали острова като отправна точка за щурма към Англия, тя бе усетила пълзящия мирис на разрушението, носещ се във въздуха около нея. Нищо драматично, нищо свръхестествено или пророческо, а само по-изострени възприятия. С течение на времето Естел потисна тази си способност, но не се отрече от нея. През годините на своята младост бе видяла отпечатъка на смъртта върху лицата на германските войници — едно мрачно предчувствие за техния край.
Но предчувствието, свързано с Чайлдс, сега бе още по-объркващо. Въпреки че той вече се бе скрил от погледа й, мис Пипрели усети, че потреперва.
Когато Чайлдс се върна с питиетата от бара на хотела, като внимателно заобикаляше изнесените в градината маси и столове, Ейми тъкмо освобождаваше вързаните си на кок коси. Те паднаха назад в конска опашка — един старомоден стил, който обаче й придаваше известен шик. Ейми притежаваше някаква неуловима елегантност, която бе по-скоро вродена, отколкото придобита. Не за първи път Чайлдс се убеждаваше, че тя прилича на всичко друго, но не и на типичните учителки, които някога бяха преподавали и на него.
Косата й изглеждаше почти златисторуса под сянката на разтворения над масата им чадър, а светлозелените й очи и нежните златисти мъхчета, които се извиваха около ушите й, усилваха това впечатление. Както винаги, беше използвала малко грим — една особеност, която често я правеше трудно различима от нейните ученички. Гърдите й — съвсем дискретно загатващи за себе си, почти не разрушаваха тази илюзия. Въпреки това, на двадесет и три — единадесет години по-млада от него — тя излъчваше странна зрялост, която предизвикваше недоумението му. Комбинацията между невинност и зрялост бе често объркваща, защото самата тя не я съзнаваше и излъчването й често менеше своите характеристики.