Единствено малката фигура на Анабел се спря до него.
Чайлдс наблюдаваше отстъплението на олюляващата се жена, изпълнен с презрение към нея заради жестокостите, които раждаше нейното извратено и въпреки това необикновено съзнание, но не изпитваше удовлетворение от това потресаващо възмездие. Едната й ръка притискаше празната очна кухина с пръсти, почернели от процеждащата се между тях кръв, но тя продължаваше да бяга, влачейки се по-далеч от връхлитащите я призраци. Накрая им обърна гръб, затътри се с ускорена крачка, а вледеняващият нощен кошмар даде сила на тежките й крака с преливаща над глезените й плът да я понесат напред с тромави подскоци.
Но скоро се закова на място. След това започна да се отдръпва назад от стъпалата, които преди това беше изкачила, подобно на вампир, излизащ от своята гробница.
Връщаше се към нетърпеливо протегнатите ръце на онези, които бяха вървели подире й.
Чайлдс видя какво я бе накарало да спре — други безплътни фигури се изкачваха по стъпалата. Първо се показаха главите им, после раменете, гърдите. Те не бяха облечени с нощниците, с които бяха изгорели в пламъците, а с училищните си униформи от „Ла Роше“. Униформите бяха чисти и неопушени от огнените езици, въпреки че телата им бяха овъглени, без коси, черепите им — деформирани и опушени. Оголените от липсващите устни зъби се усмихваха зловещо и плътта висеше на тесни ивици от костите. Кели сочеше със съсухрена и овъглена ръка към тътрещото се туловище на жената, докато нейните придружителки се кискаха, като че ли Кели им бе прошепнала някаква неприлична шега.
… И мис Пипрели водеше групата, тлеещата й глава бе отпусната върху рамото, изкривена неестествено, сякаш всеки момент щеше да се търкулне. Странно извитите й нагоре очи блестяха ослепително на фона на почернелите кости и кожа и все пак бяха изпълнени е бездънна тъга, изпълнени с ридание…
… И икономката, която идваше след нея, събрала накуп своите момичета, проверяваща дали някое не се бе отделило, дали не се бе загубило. И всички те бяха невредими, а белезите от изгарянията не боляха, защото вече не съществуваше изпепеляващата болка.
Всичко беше замъглено и размито пред очите на Чайлдс, тъй като нямаше контактни лещи, но едновременно с това — някак кристално ясно в главата му. Виждаше ги дори когато сълзите изпълниха очите му при появата на момичетата, водени от директорката и вечно бдящата им икономка. За миг отново станаха цели и телата им оживяха — мис Пипрели с гордо вдигната глава и изпънато като свещ тяло, Кели — бъбреща и невъзмутима, както винаги, с протегната напред изящна и здрава ръка. Само очите им гледаха празно. Промяната трая част от секундата. Когато изкачиха стъпалата и застанаха пред замръзналата неподвижно жена, те отново бяха само овъглени и обезобразени трупове.
Виковете на жената се превърнаха в пронизителни писъци, когато носещите се във въздуха призраци се струпаха около нея. Безкръвните тела я затягаха безмилостно в обръча си, сграбчваха я, късаха я, биеха я с непрестанно сипещи се удари, които не би трябвало да причиняват болка, но които — необяснимо как — оставяха кървави следи върху нея. Незнайно как жертвите повалиха жената звяр по гръб. Тя повдигна огромната си ръка, за да прикрие лицето си, а с другата продължаваше да притиска очната си кухина. Чайлдс по-скоро усети, отколкото забеляза един неясен силует зад групата от призрачни фигури, който само наблюдаваше, а не участваше — силует на униформен мъж с дълбок разрез на гърлото, от който бавно се процеждаше кръв и който имаше същите размери като разтегнатите в усмивка устни върху восъчнобялото лице. Чайлдс си спомни за полицая, когото беше намерил заклан в патрулната кола при „Ла Роше“. Други сенки се движеха зад групата, но те нямаха определена форма и наистина можеха да бъдат просто издигащи се от водната повърхност мъгли. Но от тези ефимерни силуети долитаха смехове, стенания и викове на отчаяние.
С гръб, отпуснат безсилно на стената, Чайлдс продължи да гледа, ужасен и парализиран, неспособен дори да извика.
Жената се облегна на бетонната стена, огромните й широки рамене се извиха назад над парапета в опит да избяга от протегнатите към нея призрачни ръце. Тя се извърна, за да предпази лицето си. Струйка кръв се стече по пръстите й и се разпръсна върху външния склон на язовирната стена, където вадичката продължи да се стича бавно надолу — една тъмна линия по огромната бетонна повърхност.