Чайлдс отвори вратата на къщата и се спря в антрето, за да събере мислите си и да си поеме дъх.
Все още усещаше присъствието на Ейми до себе си. То витаеше неуловимо във въздуха. И той отново се замисли за неочакваното развитие във взаимоотношенията им. Толкова дълго време бе контролирал своите чувства. Бе се наслаждавал на нейната компания, на зрелостта и невинността й, на красотата й с пълното съзнание, че в техните отношения има нещо повече от обикновено приятелство. Но това приятелство винаги бе контролирано, Чайлдс не желаеше то да бъде освободено и да отстъпи пред нещо по-дълбоко. Раните от несполучливия му брак още не бяха зараснали, все още сърцето му таеше горчивина.
Не можа да потисне печалната си усмивка. Чувстваше се така, сякаш бе тласкан от някаква невидима сила.
Звънът на телефона го изтръгна от унеса. Чайлдс се отдръпна от вратата и вдигна слушалката.
— Джон! — Беше останала без дъх.
— Да, Ейми.
— Какво се случи?
Той помълча, после отговори:
— И ти ли?
— Чувствам се прекрасно и ужасно едновременно. Като пулсираща болка е.
Той се засмя на описанието й.
— Би трябвало да кажа, че чувството ще премине, но не искам това да се случи.
— То ме плаши. И в същото време ми харесва. — Той усещаше нейната неувереност. Гласът й бе станал много тих, когато добави: — Не искам да бъда наранена.
Затворил очи, облегнат на стената, Чайлдс се бореше с чувствата си.
— Нужно ни е време да премислим.
— Не искам да премислям.
— Може да се окаже по-добре и за двама ни.
— Защо? Има ли още нещо, което трябва да знаем един за друг? Искам да кажа — нещо важно. Ти си ми разказвал за себе си, за своето минало, за това какво чувстваш. Има ли още нещо, което аз трябва да знам?
— Не, никакви мрачни тайни, Ейми. Знаеш всичко, което се случи с мен. И то много повече от всеки друг.
— Тогава защо се боиш от онова, което става с нас?
— Мислех, че ти беше уплашената.
— Не в този смисъл. Просто ме е страх, че съм толкова уязвима.
— Нима не разбираш, че точно това е отговорът.
— Предполагаш, че ще направя нещо, което ще те нарани?
— Нещата могат да излязат извън нашия контрол.
— Мислех, че вече се е случило.
— Нямах предвид това. Събитията могат по някакъв начин да застанат между нас, да променят чувствата ни. Случвало ми се е и преди.
— Каза ми, че бракът ти е бил разклатен още преди да се случат онези ужасяващи неща, че те просто са увеличили пропастта между теб и Фран. Недей да бягаш, Джон, не постъпвай, както…
Тя млъкна и Чайлдс довърши вместо нея:
— Не както предишния път.
— Съжалявам, не исках да прозвучи така. Зная, че животът ти през онова време е бил непоносим. — Ейми въздъхна тъжно. — О, Джон, защо този разговор прие такава насока? Бях много щастлива, изпитвах нужда да поговоря с теб. Липсваше ми.
Обзелата го напрегнатост започна да го напуска. Но някаква несъзнавана тревога продължаваше да го измъчва. Как можеше да й обясни своето почти несъзнателно безпокойство?
— Ейми, аз също се извинявам. Постъпвам глупаво. Предполагам, че мазохистично продължавам да лижа старите си рани.
— Преживените в миналото травми понякога разрушават новосъздаденото.
— Много мъдро.
Тя с облекчение долови отново появилите се нотки на присмех в гласа му, но не можа да превъзмогне напълно чувството на разочарование.
— Ще се постарая занапред да не изпускам нервите си.
— Престани! Не обръщай внимание на един самосъжаляващ се стар мъж. Значи ти липсвах? Та ние се разделихме само преди десет минути!
— Прибрах се вкъщи и се почувствах толкова… окрилена. Щастлива. Объркана. Уморена. Искаше ми се да бъдеш до мен.
— И аз се чувствах по същия начин.
— Но ти…
— Вече ти казах — не ми забелязвай. Понякога ме обземат странни настроения.
— Мислиш ли, че не го знам? Мога ли да ти купя нещо за обяд утре?
— Подмазвачка.
Топлотата помежду им бързо се възстановяваше.
— Имам предложение — продължи той. — Ще приготвя обяда тук, ако мислиш, че ще можеш да го ядеш.
— Ще разполагаме само с час.
— Ще го приготвя тази вечер. Няма да е кой знае какво — нещо полузамразено.
— Обожавам полуфабрикатите.
— И аз обожавам теб. — Най-накрая беше произнесъл думите.
— Джон… — Гласът й беше пресипнал.
— Ще се видим в училище, Ейми.
Той каза „довиждане“ и почти не долови отговора й. Чу се изщракване от затварянето на телефона от другата страна на линията. Хванал нежно слушалката, Чайлдс втренчи умислено очи в стената. Думите сами се бяха изплъзнали от устата му, макар той да не искаше да повдига последната бариера между тях чрез подобно признание. Но защо това го безпокоеше, когато бе самата истина? Само че от какво точно се опасяваше той не бе трудно да се разбере.