От друга страна, Вивиан Себая се бе държала изискано и учтиво, беше се зарадвала на присъствието му, като истинска добра домакиня го бе накарала да се почувства желан гост в този дом. Тя бе пълната противоположност на обичайно безцеремонните обноски на съпруга си.
Чайлдс се присъедини към смеха на останалите, когато Дъксбъри стигна до най-смешната част от своя разказ. Но разказвачът не им остави време да се съвземат и започна да описва нова случка. Чайлдс посегна да вземе чашата си и когато я поднесе към устните си, за миг му се стори, че вижда някаква слаба светлина в нея. Премигна и отново се взря в кехлибарената течност. Вероятно грешеше — трябва да е било просто някакво отражение. Отпи и тъкмо щеше да остави чашата на масата, когато нещо сякаш раздвижи повърхността на течността в нея. Той отново се взря — повече заинтригуван, отколкото загрижен.
Не… само вино… Нямаше нищо друго, нищо, което би могло да…
Изображение. Но не в чашата. В неговия мозък.
Сподавен гърлен смях, предизвикан от историята на Дъксбъри.
Видението беше нереално, размито, също като кошмара. Едно трептящо, неясно изображение. Чайлдс постави чашата върху масата, почувствал, че ръката му силно трепери. Усети едно особено настръхване в областта на тила, сякаш някаква студена ръка се обви около врата му. Отново погледна втренчено в чашата.
Ейми се закиска тихичко, предположила, че историята на Дъксбъри щеше да завърши с неприличен край.
Видението се бе превърнало във видения, които бавно започваха да придобиват ясни очертания. Температурата в стаята бе станала задушаваща. Чайлдс несъзнателно повдигна ръка към яката на ризата си, сякаш за да я разкопчае.
Грейс Дъксбъри, която бе чувала многократно историята на съпруга си и знаеше нейния пикантен завършек, вече цяла трепереше от неудобство.
Видението на Чайлдс се премести вътре в него — той видя сценария в мислите си. Събитие, което се случваше едновременно извън стените на тази стая и в неговото въображение. Струваше му се, че се приближава все повече към това призрачно действие. Беше като участник в него и в същото време бе само наблюдател. Разкопаваше се мека пръст…
Свистящият гърлен смях на Виктор Плато, който като сподавян тътен щеше да отекне всеки момент, беше заразителен и Вивиан Себая се улови, че се смее още преди завършека на историята.
Груби месести пръсти, покрити с влажна пръст. Дращене по дървена повърхност. Усилията се подновяват с отчаяна бързина. Пръстта е отстранена от дървената повърхност и вече се вижда формата на предмет. Тесен. Правоъгълен. Малък… Чайлдс потрепери и разля виното.
Вигиерс забеляза това и сега внимателно наблюдаваше Чайлдс от мястото си.
Капакът на ковчега бе разбит, треските летяха във всички посоки при всеки следващ удар на брадвата. Счупените парчета бяха изтръгнати с ръце, отворът — уголемен. Мъничкото тяло бе извадено, но лицето му не можеше да се види на оскъдната светлина… Чайлдс здраво стискаше чашата си. Стаята се въртеше, той не можеше да си поеме дъх. Невидимият натиск в областта на тила се усили, притискайки го като в менгеме.
За миг сякаш осквернителят бе доловил нещо, сякаш бе почувствал, че е наблюдаван от… Чайлдс. Нещо ледено проникна дълбоко в неговия мозък. Мигът премина.
Тили Плато съзнаваше, че не би трябвало да се смее на разказваната история, но интерпретацията на Дъксбъри, изпълнена с множество поанти и неочаквани обрати, бе завладяваща. Раменете й вече започваха да подскачат нагоре от отривистия й смях.
Малкият труп бе изтръгнат от обшития с коприна саван и сега Чайлдс виждаше отворените мънички очи, в които нямаше дълбочина и жизнена сила. Момчето бе положено на тревата край изкопа, където нощният бриз разроши меката му косица и прилепи няколко малки кичурчета върху бледото челце, създавайки за миг илюзията за живот. Дрешките му бяха разкъсани и застлани встрани, така че неговото телце остана голо под мрака на нощта, подобно на бял мрамор.