— Необходима ми бе една година, за да се реша да те поканя да излезем заедно — каза той.
— Аз те поканих, нима си забравил? На барбекюто на плажа през онзи неделен ден. Ти ми отвърна, че вероятно ще се отбиеш за малко.
Чайлдс се усмихна.
— О, да, тогава водех доста уединен живот.
— Това не се е променило.
— Не, поне що се отнася до теб.
— Не съм убедена — отвърна тя с внезапно помръкнало лице. — В теб има нещо, до което никога не успях да се докосна.
— Ейми, често имам усещането, че в мен съществува една граница, отвъд която дори аз не мога да премина. Има нещо у мен, по дяволите, което не мога да си обясня, нещо, което се губи в дебрите на моето подсъзнание, скрито, спотаено вътре в него. Понякога го чувствам като чудовище, което дебне, за да връхлети. Това е странно и мъчително усещане и то ме кара да се питам дали просто не съм полудял.
— У всички нас се крие нещо, което не познаваме. Именно то прави хората толкова непредсказуеми.
— Не, това е различно. Това е като… — Мускулите му се бяха обтегнали. — Не мога да го обясня — изпъшка той. — Най-точното определение, което мога да му дам, е зловеща скрита сила. Може би е прекалено силно, прекалено конкретно, но е така! То е тъй неуловимо и нереално, че би могло да е плод на въображението ми. Просто усещам, че там съществува една част от моето съзнание, в която никога не съм надниквал. А може би тя съществува и у всички нас…
Тя внимателно го наблюдаваше.
— Да, в известен смисъл. Но усещането свързано ли е по някакъв начин с тези „прозрения“, както ги наричаш ти?
Известно време Чайлдс остана замислен.
— Трябва да призная, че при тяхната поява усещането става по-силно.
— Никога ли не си се опитвал да го разгадаеш?
— Как? Към кого да се обърна? Към лекар или към психиатър?
— Може би към някой парапсихолог?
— Не, никога не бих поел по такъв заобиколен път.
— Джон, очевидно е, че притежаваш свръхчувствителни възприятия, защо тогава да не се свържеш с някого, който знае повече за тези неща?
— Ако имаше дори най-малка представа какъв ужас трябваше да изживея заради обажданията и писмата от страна на така наречените „екстрасенси“, никога не би изрекла това. Да не говоря за онези, които преди три години дойдоха дори в дома ми, за да тормозят семейството ми.
— Нямах предвид този тип хора, а истински парапсихолог, който се занимава със задълбоченото изучаване на подобни феномени.
— Не!
Беше изненадана от непреклонността му.
Той отново се отпусна по гръб и се загледа в тавана.
— Не искам да бъда проучван, не искам да правя никакви други експерименти. Искам то да бъде оставено на мира, Ейми, и така усещането може би ще отслабне, дори ще изчезне.
— Защо си толкова уплашен?
Преди да й отговори, притвори очи, а гласът му прозвуча мрачно:
— Защото тая в себе си неизразим страх, можеш да го наречеш и „ясновидско предчувствие“. Ако тази непозната сила действително съществува в мен и ако тя бъде събудена, ще се случи нещо ужасяващо. — Отвори очи, но не погледна към Ейми. — Нещо ужасяващо и немислимо!
Момичето го следеше мълчаливо.
По-късно същата вечер Ейми приготвяше вечеря, докато Чайлдс непрекъснато сновеше от всекидневната до кухнята. След техния разговор атмосферата бе променена, макар че близостта помежду им се запази. Ейми бе едновременно озадачена и разтревожена от думите му, но реши да не настоява за повече обяснения. Връзката им я правеше уверена, че когато настъпеше моментът, Джонатан щеше да сподели с нея своето бреме. Тя съжаляваше донякъде, че бяха провели този разговор, защото след него той бе станал по-умислен и тъжен.
Любиха се отново, преди тя да си тръгне, този път върху канапето във всекидневната. Някак по-свободно, без да бързат, и двамата се стараеха да удължат времето до настъпването на сюблимния миг, наслаждавайки се на всяка минута от дългоочакваното блаженство.
Когато най-после телата им се разделиха, навън бе паднала нощ. Изпитаха усещането, че плащът на еуфорията се бе спуснал над тях, беше ги превърнал в едно, сливайки душите им.
Ейми го целуна и с нежелание му пожела „Лека нощ“, след това го остави сам, откъсвайки се с усилие от обятията му. Той я изчака да стигне до входната врата и да завие с колата по алеята. Едва когато червените светлини на габаритите потънаха в мрака, той завъртя ключа.
Преди да влезе в къщата, се обърна да погледа за последно нощта. Местността изглеждаше като омагьосана от синьото сияние на кръглата луна.
Старецът чу, че вратата се отвори, но остана със затворени очи, преструвайки се на заспал. До стаята долетя шум от стъпки, онова особено провлачено движение на тътрещи се крака, което той бе намразил, защото го караше да напряга мускулите на тялото си срещу пристягащите го към тясната кушетка каиши. Отвратителната миризма потвърди предположенията му и той се отдаде на познатата игра, неспособен да задържи езика зад зъбите си.