Изправи се и веднага забеляза, че Кели и Жанет не си допадаха особено.
— Изключете компютрите! — обърна се той към класа. — Да видим кога е следващото ни занимание…
— В четвъртък — отговориха му в хор момичетата.
— Добре, тогава ще се запознаем с различните модели компютри и с перспективите за технологичното им усъвършенстване. Надявам се, че ще ми зададете интересни въпроси.
Някой изпъшка.
— Проблем ли има?
— Кога наистина ще се запознаем с възможностите на компютрите да създават графичен дизайн? — попита момичето. Пълничкото й, почти херувимско личице бе помрачено от изписаното върху него разочарование.
— Много скоро, Изабел. Когато бъдете готови за това. А сега си тръгвайте и не забравяйте нищо, защото ще заключа.
Едновременното втурване към вратата нямаше нищо общо с представата за спокойно и организирано движение на директорката на Колежа за момичета „Ла Роше“. Ала Чайлдс не гледаше на себе си като на учител, а просто като на хоноруван консултант по информатика в трите училища на острова. До този момент поведението на децата не бе излизало извън рамките на допустимото и той предпочиташе да се държи с тях приятелски. Не искаше да изпитват страх от компютрите и създаването на непринудени взаимоотношения бе много полезно за тази цел. Намираше, че учениците и в трите училища се държат твърде разумно.
Очите го сърбяха, раздразнени от меките контактни лещи, които носеше. Подвоуми се дали да не си сложи очилата, прибрани на дъното в куфара му, но реши, че това само щеше да му създаде допълнителни усложнения.
Чу почукване, обърна се и видя, че Ейми се бе изправила до вратата на кабинета.
— Господинът ще излезе ли да поиграе? — попита тя.
— Това покана ли е?
— Коя съм аз, че да ми се оказва такава чест? — Ейми прекоси стаята. Косите й бяха прибрани назад в малък кок — опитваше да си придаде строг учителски вид. За Чайлдс прическата й само засилваше чувственото й излъчване, както и нейната светлозелена, закопчана до яката рокля. — Струва ми се, че очите ти са възпалени — забеляза Ейми. Сетне хвърли поглед към вратата и щом се убеди, че са сами, го целуна крадешком по бузата.
Той устоя на изкушението да я притегли към себе си.
— Как мина при теб днес?
— Не ме питай, имах час по драматизация. — Потрепери цяла. — Знаеш ли какво искат да поставят на сцена за тържеството по случай приключването на учебната година?
Чайлдс прибра листовете в куфара си и го затвори.
— Какво ще поставят? — полюбопитства той.
— „Дракула“. Можеш ли да допуснеш, че мис Пипрели би позволила това? Цялата настръхвам при мисълта, че ще трябва да я информирам за предложението.
— Идеята ми се струва добра — засмя се той. — Това ще затъмни славата дори на Никълъс Никълбау.
— Чудесно, ще й кажа, че „Дракула“ се ползва с твоята подкрепа.
— Аз съм само приходящ, а не щатен преподавател, мнението ми не е от значение.
— Мислиш, че моето ще бъде зачетено ли? Нашата директорка може и да не е от истинските светици, но съм убедена, че има кръвна връзка с тях.
Чайлдс усмихнато поклати глава.
— Не е чак толкова превзета. Може би е прекалено загрижена за доброто име на колежа, но това е разбираемо за такъв малък остров. Вие гледате твърде строго и сериозно на репутацията на частните училища.
— Това вероятно е и заради многобройните данъчни облекчения, които островът предоставя. Но имаш право — конкуренцията е ожесточена и управителният съвет на колежа непрекъснато ни го напомня. Аз наистина храня известни симпатии към директорката, но въпреки това…
Изведнъж усетиха, че някой ги наблюдава от вратата.
— Забрави ли нещо, Жанет? — попита Чайлдс, като се чудеше от колко ли време момичето стои там.
Ученичката притеснено погледна към него.
— Извинете, сър, мисля, че съм оставила автоматичната си писалка на банката.
— Добре, влез и я потърси.
Навела глава, Жанет влезе със ситни, забързани крачки. Момиче с тъмни очи и бледо лице, което в бъдеще може би ще се разхубави, Жанет бе дребничка за своята възраст. Дългата й коса падаше в безредни кичури, все още неоформени в някаква прическа. Ученическото й синьо сако бе с един ръст по-голямо и я правеше да изглежда още по-слаба. Тя излъчваше някаква постоянна, обезоръжаваща стеснителност, която от време на време предизвикваше раздразнението на Чайлдс.
Момичето затършува около работното си място. Ейми я наблюдаваше с прикрита усмивка, докато Чайлдс се зае да изключва електрическото захранване на компютрите. Изглежда, Жанет не бе успяла да намери писалката си, защото отчаяно се втренчи в монитора, сякаш апаратът по някакъв мистериозен начин бе погълнал липсващата вещ.