Там нещо помръдна.
То го бе наблюдавало изпод прикритието на нощта и се усмихваше сатанински.
Така — най-после той бе тук.
Тяхното време бе настъпило. Сега, при пълнолуние.
То излезе от сенките на дърветата и тръгна към стената.
Ако страхът имаше граници, то Чайлдс мислеше, че бе достигнал до техния краен предел. Откри, че трябва да потърси опора в парапета, за да остане прав — краката му изведнъж бяха отслабнали. Дори ръцете му висяха безпомощно, усилията на мускулите му бяха напразни.
То беше на стената. Една черна, тромаво движеща се фигура под лунната светлина приближаваше към него. Огромното набито тяло се накланяше бавно от страна на страна — едно необичайно тътрещо се движение, в което нямаше и следа от палавост.
Докато фигурата се приближаваше, Чайлдс вече чуваше тихото злорадо хихикане в главата си. Подигравателен кикот, който го вледени, парализира го.
„Господи, То проникна в съзнанието ми и сега е по-силно от когато и да е преди!“ — помисли Чайлдс и се хвана още по-здраво за парапета.
Не след дълго можа да види очертания от лунната светлина силует — огромни полегати рамене, сливащи се с цвета на къдрава сплъстена коса. Очертанието на носа, на брадата, на челото и скулите. И черната дупка, която трябваше да представлява голяма усмихваща се уста.
То идваше все по-близо. Подмина водната кула и част от грозното му тяло беше закрито от стъпалата към издигнатата част от стената, където стоеше Чайлдс. В продължение на няколко секунди се виждаха само главата и раменете му.
Очите му оставаха скрити от сенките — черни дупки, също така дълбоки и злокобни като езерото под тях.
То изкачи стъпалата, силуетът му изникваше бавно, сякаш излизаше от гробница — огромна ухилена глава с чорлави коси. Идваше все по-близо, мислите му, изпреварили движението на тялото, вече достигаха Чайлдс. Но имаше още нещо смущаващо в тази почти безформена маса, която по-скоро се влачеше, отколкото крачеше, нещо, което бавно, много бавно ставаше видимо с неговото приближаване. То спря, когато бе на по-малко от три метра от Чайлдс.
Едва тогава той можа да види отблизо това квадратно, осветено от луната лице, да забележи проницателните очи — малки и черни… Прозрението беше смайващо! Когато тя заговори, гласът не издаде с нищо нейния пол — така плътен и дрезгав прозвуча той.
— Аз… се… наслаждавах… на… играта — каза тя, като произнасяше бавно и отсечено всяка дума.
Глухият гърлен глас бе също така неприятен като смеха й и се забиваше в него, причинявайки му почти физическа болка. Чайлдс се вкопчи още по-здраво в парапета.
Жената се дотътри с още около метър към него и той видя, че глезените й, показали се изпод дългата широка пола, бяха подути и се разливаха над горните ръбове на обувките й, сякаш плътта й бе някаква полутечна маса. Беше облечена в огромен анорак, който падаше на широки мръсни гънки по огромното й тяло.
Чайлдс напрегна волята си, за да се задържи прав. Главата му бучеше от объркани мисли, гърлото му се свиваше от гаденето в стомаха. Усещаше нейната лудост. Преглътна с усилие, в отчаян опит да възвърне напускащите го сили.
Единственото, което можа да каже, бе:
— Защо?
Думата излезе от устните му само като задавено изхъркване. Но тя разбра. Той долови, почувства смяната на настроението — приятното задоволство се бе стопило.
— За нея — отвърна тя със същия плътен безполов грач и изви врат, така че лицето й да погледне към луната. — Моята повелителка!
Устата й зейна отворена и той мерна кривите обезформени зъби в нея. Като издаваше свистящ звук, тя пое дълбоко въздух на малки пресекулки, сякаш вдишваше самата лунна светлина. Когато бавно обърна глава към него, в един кратък, вледеняващ миг луната се отрази в тези мрачни, жестоки очи и блясъкът сякаш извираше от тях, като че ли луната бе в нея и изпълваше цялото й тяло, а очите бяха просто прозорци. Илюзията беше мимолетна, но видението за нея остана.
— Кажи ми… кажи ми коя си ти? — каза Чайлдс, вече несигурен дори в собствената си нормалност.
Жената с гигантския ръст го гледаше мълчаливо известно време с очи, в които вече нямаше предишното сияние, но в които сега светеше друг, различен от него пламък.
— Не знаеш ли? — бавно произнесе тя, но не така бавно, както първия път. — Не успя ли да научиш нещо от мен? Аз научих толкова много неща от теб, красавецо мой.
— Не разбирам? — успя да каже Чайлдс, като се стараеше гласът му да не трепери и се молеше краката му да издържат. „Тя е само една жена — повтаряше си той, — а не «То». Само една жена!“ „Но една луда жена — обади се един подигравателен, кискащ се глас в главата му. — Една невероятно силна при това луда жена — продължаваше да го дразни същият глас. — И тя знае, че ти си ужасно изплашен, красавецо мой.“