Жената се ухили и се приближи още към него.
— Ами онези, другите? — бързо попита Чайлдс, който се нуждаеше още от време, за да проникне гневът в него и да почерпи сила от яростта си. — Защо малтретира и обезобрази тях?
— Аз достигах до душите им, като изяждах техните вътрешни органи. Такъв беше начинът, нали разбираш, скъпи мой? Аз ги изкормвах и отново ги пълнех, но не с техните органи — не, техните органи не можеха да бъдат върнати в телата им, защото тогава можеха да се опитат да си върнат душите. А техните души принадлежаха на нашата повелителка. Но аз им оставях камъка, чрез който тя присъства на земята във физическия смисъл на думата. Ти си виждал земното проявление на нейния дух в лунния камък, нали, онзи мъничък пламък със синьо сияние, който е проекция на нейната свещена сила? Моят подарък към онези нещастници, които трябваше да умрат за нея.
„Луда. Тя е напълно луда. И сега се намира съвсем близо до мен.“
Ужас, вледеняващ и задушаващ ужас го парализира за миг, когато жената протегна към него грамадната си ръка.
— Приготвила съм един за теб — прошепна тя, като се усмихваше на онова, което влагаше в думите си.
Върху протегнатата напред длан лежеше мъничък кръгъл камък, а може би това бе само резултат от въздействието на разстроения мозък на лудата жена върху неговото въображение? Защото тя наистина имаше такава способност. Въпреки своето умопомрачение, жената притежаваше невероятна психична сила. Но зад стените на бижуто се виждаше светлина, синьо сияние, усилено от луната. В пламъка на това сияние Чайлдс видя всички мъртви.
Надавайки прегракнал вик от страх и ярост, Чайлдс удари разтворената ръка и лунният камък полетя във въздуха — една миниатюрна падаща звезда, която угасна почти веднага в тъмната бездна, където се намираше долината под язовирната стена.
Лудата стоеше безмълвно пред него, с протегната напред ръка, а лицето й, чиито очи оставаха скрити зад тъмни сенки, беше непроницаемо. Чайлдс също стоеше вцепенен. Въздухът между тях беше опасно нагнетен със статично електричество — енергиен поток, който със съскащ звук злокобно пълзеше по тялото му, така че всяко косъмче по него настръхна.
Една мисъл с разкъсваща болка проникна в съзнанието му и го накара да залитне.
Ейми, гърчеща се от болка край ниския зид встрани от пътя, с лице, от което като от игленик стърчаха ситни парченца стъкло, с врат, неестествено извит към ствола на едно дърво, с отворена уста, от която капеше кръв.
— Fie! — изкрещя той.
Мисълта изчезна.
А черната дупка върху лицето на жената бе нейната усмихваща се уста.
Чайлдс закри с ръка лицето си, когато го връхлетя следващото видение.
Жанет, увиснала от парапета, вратът й стегнат жестоко от примката, която всъщност бе собствената й вратовръзка, кожата на шията й — сбръчкана и ожулена. Раздраният й език постепенно се подаде навън между устните, продължи да расте на дължина като някакъв бавно измъкващ се синкаво-лилав червей, изпълзя надолу по брадата и увисна над пристегнатото й гърло. Очите й се обърнаха нагоре, след това първо едното, а после и другото изскочиха от очните ямки и увиснаха върху бузите й. Малка струйка бистра жълтеникава течност потече измежду краката й, попи по белия й чорап и започна да капе в стълбищната шахта.
— Това не е истина! — изкрещя той.
Габи лежеше, малкото й бяло телце беше голо и не помръдваше, неподвижно и безмълвно като смъртта. Стомахът й беше разрязан, топлите лепкави органи изскочиха навън, продължавайки да пулсират, докато се извиваха встрани, подобно на някакви лепнещи паразити. Устата й започна да се отваря, докато малките хлъзгави нещица, които бяха нейната жива душа, я напускаха. Пръстите й липсваха. Краката й бяха осакатени нямаше ги двата големи пръста. Тя го викаше, викаше: „Тате-е… тате-е… татеее-еее…“.
— Илюзия! — изкрещя той.
Но съществото срещу него само се изсмя — дълбок гърлен звук, който бе също така перверзен като разстроения й разсъдък.
Главата му отскочи встрани, когато някаква невидима сила го зашлеви безмилостно. Той докосна с ръка изтръпналата си буза и почувства горещината върху удареното място. Но тя не бе помръднала. Нейният подигравателен смях прониза мозъка му в мига, когато студени стоманени пръсти се забиха в слабините му, премазаха тестисите му в своята желязна хватка и той се преви на две от непоносима болка.
— Илюзия, а, красавецо мой? — достигна до него гласът й.
Той изкрещя пронизително и се свлече на колене, когато невидимата сила се превърна в огън и проникна в ануса му. Разкъсващата болка достигна до стомаха и вътрешните му органи, превръщайки ги в тлееща жарава.