Не стига това, ами след една-две години Барбър започнал да оплешивява. Отначало го приел като лоша шегичка — плешивец на име бръснар27, но тъй като за перуки или изкуствени кичури и дума не можело да става, нямал друг избор, освен да се примири. Буйната растителност по главата му постепенно увехнала. На мястото на гъстите му рижави къдрици лъснал голият му скалп — безплодно парче белезникава кожа. Тази промяна във външния вид никак не му се понравила, но повече го стреснал фактът, че нищо не може да направи. Това го тласнало към едно доста пасивно отношение към себе си и именно тази безпомощност не могъл да понесе. Ето защо един ден, когато процесът на оплешивяване бил към края си (косми от двете страни, но не и отгоре), той най-спокойно взел бръснача и се простил с останалата растителност. Резултатът от този експеримент се оказал далеч по-внушителен, отколкото си мислел. Барбър открил, че черепът му прилича на огромен заоблен камък, имало нещо митологично в него и докато се съзерцавал в огледалото, решил, че така изглежда по-добре, защото сега огромният глобус на тялото му се сдобил и с пълна луна. След този ден започнал да се отнася най-грижливо към тази своя сфера, като всяка сутрин втривал в нея кремове и помади, за да я поддържа гладка и лъскава, правел й електрически масажи и всячески се стараел да я предпази от природните стихии. Започнал да носи шапки — какви ли не шапки, които полека-лека се превърнали в отличителен белег на чудачеството му, в знак за това кой е. Вече не бил просто тлъстият Соломон Барбър, а Човекът, който носи шапки. Нужна била известна смелост, за да направи това, но до този момент вече се бил научил да извлича удоволствие от собствената си ексцентричност, като освен това се сдобил и със странни принадлежности, с помощта на които усъвършенствал таланта си да обърква другите. Носел бомбета и фесове, бейзболни, каубойски и меки шапки, миньорски каски, шлемове и всичко, което успявало да грабне въображението му, без да се съобразява със стил, мода или условности. През 1957 г. колекцията му станала толкова голяма, че веднъж изкарал двайсет и три дни, без да сложи една и съща шапка два пъти.
След разпъването на кръст в Охайо (както след време започнал да го нарича) Барбър взел да се мести в най-различни малки и съвсем посредствени колежи, все в Запада и Средния запад. Отначало мислел, че това е само временно изгнание, но то се проточило цели двайсет години и когато скиталчеството му свършило, картата на раните му включвала всяко кътче от вътрешността на страната: Индиана и Тексас, Небраска и Оклахома, Южна Дакота и Канзас, Айдахо и Минесота. Никъде не се задържал повече от две-три години и макар че колежите си приличали един с друг, постоянното движение го спасявало от скуката. Барбър бил много работоспособен и в прашното безвремие на тези усамотени места непрекъснато произвеждал статии и книги, посещавал конференции, изнасял лекции и посвещавал толкова часове на студентите и курсовете си, че много бързо се превръщал в най-обичания преподавател в колежа. Качествата му на учен никога не били оспорвани, но дори и след като скандала в Охайо започнал да отшумява, големите университети продължавали да му обръщат гръб. Ефинг беше споменал за гоненията по времето на Маккарти, но единственото левичарско залитане на Барбър било участието му в похода на мира през трийсетте години, така че формално не фигурирал в нито един от черните списъци. Въпреки това за хулителите му било много удобно да обграждат името му с розови намеци, което в крайна сметка се оказало и най-лесният начин да му откажат назначение. Никой не се ангажирал да го заяви ясно и категорично, но край него като че витаело всеобщото усещане, че няма да се впише в средата. Бил прекалено огромен, имал репутацията на опак човек, необуздан и непокорен. Представете си сто и седемдесеткилограмов титан с огромна шапка на главата да крачи из вътрешните дворове на Йейл. Просто не ставало. Говорело се, че няма срам, че не спазва никакви норми на благоприличие. Самото му присъствие би нарушило съществуващия порядък. При това положение защо сами да си търсят белята, след като кандидати за всяко място — колкото щеш.
Може би така станало по-добре. Като се оттеглил в периферията, Барбър всъщност успял да си остане такъв, какъвто е. По-малките колежи го приемали с радост и тъй като бил не само най-дебелият професор, който някой някога е виждал, но и човекът с шапките, бил пощаден от дребнавите препирни и интриги, които неизменно съпътстват живота в малките провинциални градчета. Всичко около него било така необятно и екстравагантно, и така очевидно извън всякакви норми, че никой не се осмелявал да го съди. Обикновено пристигал в края на лятото, потънал в прах от прекараните по пътищата дни, с ремарке, което се поклащало зад очуканата му, бълваща черни газове кола. Видел ли студенти наоколо, веднага ги наемал да разтоварят багажа му, плащал им по двойна надница, след което ги водел на обяд. Това винаги помагало на запознанството. После ги канел да разгледат невероятната му колекция от книги, безбройните му шапки и специалното писалище, изработено по поръчка в Топика — ала свети Тома Аквински, така го наричал — с изрязан отпред полукръг, за да се вмести шкембето му. Имало нещо запленяващо в него: тромаво разхождал туловището си със задъхано хриптене и непрекъснато пушел дълги пури, от които дрехите му били вечно поръсени с пепел. Студентите се присмивали зад гърба му, но го обичали, вероятно давайки си сметка, че като синове и дъщери на фермери, магазинери и свещеници никъде другаде не биха могли да се докоснат до големия, до истинския интелект. Разбира се, намирали се и студентки, чийто сърца се разтуптявали при вида му (колкото да докажат, че умът наистина може да въздейства по-силно от тялото), но Барбър си бил взел поука и никога повече не налапал въдицата. Тайничко се радвал на младите момичета, които припадали по него, но се правел, че нищо не разбира, играел ролята на строг и сърдит академик, на общителен евнух, у когото желанието отдавна е умряло. Разбира се, това го поставяло в положението на вечно страдащ самотник, но затова пък го предпазвало от набези, а в случаите, когато намусеното му изражение не помагало, вече знаел, че трябва да държи щорите си спуснати и вратата заключена. През всички тези години на скиталчество поведението му останало безупречно. Зашеметявал всички със своята неповторимост и си тръгвал още преди колегите му да започнат да се отегчават от него — казвал ненадейно сбогом и изчезвал в лъчите на залеза.