Според разказаното от Барбър излизаше, че веднъж пътищата му се пресекли с тези на вуйчо Виктор, но като се замисля върху живота и на двамата, нищо чудно да е било поне три пъти. Първата среща би могла да е през 1939-а в Ню Йорк по време на Световното изложение. Знам със сигурност, че и двамата са били там, и макар да изглежда малко вероятно, възможно е да са се случили в един и същи ден. Обичам да си представям как двамата стоят пред някакъв експонат — „Колата на бъдещето“ например, или „Утрешната ни кухня“, как неволно се сблъскват и едновременно повдигат шапки за извинение, двама млади мъже в разцвета на силите си, единият дебел, другият тънък, комедиен дует, който изпълнява своя номер в прожекционната на моето въображение. Разбира се, Ефинг също посетил изложението след завръщането си от Европа и затова понякога слагах и него в тази въображаема сцена — седнал в плетената си инвалидна количка, а Павел Шум го разхожда наоколо. Нищо чудно Барбър и вуйчо Виктор да са стояли един до друг, когато Ефинг е минавал покрай тях. Нищо чудно и двамата да са се възмутили от неговата грубост, когато по навик е навиквал приятеля си руснак, да са се усмихнали на пиперливия му език и тъжно да са поклатили глава. Без дори да подозират, че човекът е баща на единия от тях и бъдещ дядо на племенника на другия. Възможностите за подобни срещи са безкрайни, но аз гледах да се ограничавам, представяйки си само някоя кратка и безмълвна размяна на усмивки, сваляне на шапки за поздрав, смънкано извинение. Това събуждаше у мен повече асоциации и ме подтикваше към размисъл, сякаш когато не се развихрях, а просто се съсредоточавах върху по-дребните мимолетни детайли, можех да излъжа ума си, че тези неща наистина са се случили.
Втората среща би трябвало да е била в Кливланд през 1946-а. Тя ми изглеждаше по-правдоподобна от първата, защото много добре си спомням как един ден, когато се разхождахме с вуйчо Виктор в парка „Линкълн“ в Чикаго, видяхме дебел човек, седнал на тревата, да дъвче сандвич. Тогава Виктор каза, че му напомнял за друг дебелак, който бил срещнал в Кливланд („още когато свирех в оркестъра“), и въпреки че нямам конкретно доказателство, предпочитам да си мисля, че това е бил именно Барбър. Ако не друго, поне датите съвпадаха, тъй като Виктор е свирил в Кливланд от 45-а до 48-а, а Барбър е живял в Младежкото християнско общежитие през пролетта на 1946-а. Виктор разказваше как една вечер отишъл да хапне нещо на крак в големия търговски център на Лански, който се намирал само на три преки от концертната зала. Току-що били свършили изпълнението на избрани творби от Бетовен и той се отбил във въпросното заведение с колегите си от духовата секция. От мястото си в задната част на ресторанта много добре виждал дебел мъж, който седял сам-самичък на маса в едно от страничните сепарета. Просто не можел да откъсне поглед от тази огромна самотна фигура и с ужас наблюдавал как онзи погълнал две огромни порции супа топчета, голяма чиния пълнено зеле, безброй палачинки със сирене, три салати от зеле и рапица — ей така между другото, още цяло панерче хляб и шест-седем порции туршия, направо от саламурата. Виктор бил толкова зашеметен от тази демонстрация на лакомия, че цял живот не забравил гледката — портрет на чистото неподправено човешко нещастие. „Всеки, който яде по този начин, се опитва да се самоубие — каза ми тогава. — То е същото като да умираш от глад.“