На следващата година се заел да пише роман за изчезването на баща си. Тогава бил на седемнайсет години. Притиснат от терзанията на вечното юношеско безпокойство, взел да си въобразява, че е творец, бъдещ гений, който ще спаси душата си, като излее мъката си върху белия лист. След като се върна в Минесота, ми изпрати екземпляр от ръкописа — не, както се извиняваше в придружителното писмо, за да ми се фука с младежките си дарби (книгата била отхвърлена от двайсет и един издатели), а за да добия представа до каква степен липсата на баща беше поразила въображението му. Книгата се казваше „Кръвта на Кеплер“ и беше написана в сензационния стил на модните за времето си евтини романчета. Отчасти уестърн, отчасти научна фантастика, историята лъкатушеше от една неправдоподобност към друга и неумолимо набираше скорост, за да се превърне в нещо като съновидение. На места беше направо ужасна, но въпреки това ме увлече и когато стигнах до края, вече знаех много повече за Барбър, пък и успях да разбера какво го е формирало като човек.
Действието в романа се развиваше четирийсет години преди появата му на бял свят, като първото събитие датираше от 1870-а, но иначе историята повтаряше почти буквално малкото неща, които Барбър беше успял да научи за баща си. Трийсет и петгодишен художник на име Джон Кеплер се сбогува с жена си и малкия си син, напуска дома си в Лонг Айланд, за да поеме на шестмесечен преход през щатите Юта и Аризона в очакване, по думите на седемнайсетгодишния автор, „да открие един свят на чудеса, дива красота и ярки багри, страна с величествени размери, в която дори и най-малкото камъче носи белега на безкрая.“ През първите няколко месеца всичко върви по план. После на Кеплер се случва нещо, което се смята, че по всяка вероятност е сполетяло и Джулиан Барбър — пада от една скала, изпочупва си костите и загубва съзнание. Когато на следващата сутрин идва на себе си, открива, че не е в състояние да помръдне, и тъй като не може да се добере до провизиите си, решава, че ще умре от глад в пустинята и се примирява със съдбата си. На третия ден обаче, точно когато всеки миг ще предаде Богу дух, се появява група индианци — което пък повтаря друга версия за баща му, която Барбър бил чул още като дете. Индианците пренасят умиращия човек в селището си — камениста полянка, заградена отвсякъде със скали — и именно там, където ухае на юка и хвойна, започват да го лекуват. В селището живеели трийсет-четирийсет души, поравно мъже, жени и деца, които се разхождали наоколо почти голи под палещите лъчи на летния зной. Не говорели много, нито на него, нито помежду си, но го наглеждали и ето че силите му започнали да укрепват. Давали му вода, както и странни на вкус храни, каквито никога преди това не бил опитвал. Когато умът му започнал да се прояснява, Кеплер забелязал, че тези хора не приличат на индианците от местните племена — ути, навахи, паюти или шошони. Изглеждали му някак по-примитивни, по-недостъпни, по-благи в обноските си. Всъщност, когато ги разгледал отблизо, видял, че повечето от тях въобще нямат индиански черти. Някои били със сини очи, други с червеникава коса, а много от мъжете дори имали косми по гърдите. Но вместо да повярва на очите си, Кеплер решил, че все още е в несвяст и под въздействието на делириума само си е въобразил, че се възстановява. Но това не продължило дълго. Полека-лека състоянието му съвсем се подобрило и трябвало да си признае, че е жив и че всичко наоколо е самата действителност.
„Те самите се наричаха Човеците — пишеше Барбър, — Дошлите отдалеч хора. Според легендите, които разказали на Кеплер, преди много, много години техните предци живеели на луната. Но там настъпила страшна суша и капка вода не останала. Всички измрели, с изключение на Пог и Ума, създателите на техния род, първородителите им. В продължение на двайсет и девет дни и двайсет и девет нощи Пог и Ума вървели през пустинята, а когато стигнали Вълшебната планина, изкачили се до върха и се хванали за един облак. Облакът дух ги понесъл през пространството и така летели седем години, докато най-накрая стигнали земята, открили Гората на първите неща и отново създали света. Пот и Ума имали повече от двеста деца и много години наред Човеците били щастливи. Построили си къщи сред дърветата, отглеждали царевица, ходели на лов за вълшебни елени и събирали риба от водите. Другите също живеели в Гората на първите неща и тъй като нямали нищо против да споделят с Човеците тайните си, предали им Голямото познание за растенията и животните, което им помогнало да се почувстват по-добре на земята. Човеците отговорили на тази любезност, като отрупали Другите с дарове и поколения наред двете царства живеели в мир и любов. Но ето че от другата страна на света пристигнали Дивите хора и една сутрин слезли на брега от големите си дървени лодки. Отначало тези Брадати хора изглеждали приятелски настроени, ала после нахълтали в Гората на първите неща и взели да изсичат дърветата. Когато Човеците и Другите ги помолили да престанат, Дивите извадили своите гърмящи пръчки и ги избили. Човеците разбрали, че не могат да излязат срещу оръжия с такава сила, докато Другите взели решение да не отстъпват и да се бият докрай. Това било времето на Страшното сбогуване. Някои от Човеците минали на страната на Другите, а някои от Другите се присъединили към Човеците, след което двете семейства поели по различни пътища. Човеците напуснали домовете си и навлезли в Мрака, дълго пътували през Гората на първите неща, докато решили, че Дивите вече не могат да ги настигнат. Това се случвало отново и отново, защото тъкмо си построявали селище в някое закътано местенце, тъкмо започвали да се чувстват добре там, и Дивите пак пристигали. В началото Брадатите винаги заявявали, че са им приятели, след което обаче започвали да изсичат дървета и да убиват Човеци, като не спирали да говорят за техния си бог, за тяхната книга и за тяхната несломима сила. Ето защо Човеците били обречени да се скитат от място на място, ала вървели все на запад, докато бягали от напредващите Диви. Така най-накрая стигнали до края на Гората на първите неща и открили Плоската земя с нейните безкрайни зими и кратки знойни лета. Оттам продължили към Страната в небето, а когато времето им там изтекло, се спуснали в Земята на малката вода — едно толкова пресъхнало и пусто място, че дори на Дивите не им харесвало. Когато Дивите се появявали отново, то било само защото пътят им към някое друго място минавал оттам. Онези от тях, които оставали и вдигали къщи, били толкова малко на брой и така разпръснати, че Човеците лесно ги избягвали без излишни разправии. Именно там заживели Човеците и това станало в самото начало на Новата епоха. Оттогава минало толкова време, че вече никой не си спомнял какво е било преди това.“