Чак когато напълно усвоил езика им, Кеплер разбрал защо са го спасили. Човеците взели да намаляват, обяснили му те, и затова трябвало да се направи нещо, за да се увеличи броят им, иначе цялата нация щяла да изчезне в небитието. Тиха мисъл — така се казвал техният мъдрец и водач — напуснал племето предишната зима и отишъл да живее сам в пустинята и да се моли за тяхното спасение. Тогава в един сън получил отговор на молитвите си, който гласял, че ще ги спаси мъртвец. Да потърсят тялото на този човек някъде между скалите около селището, казал им мъдрецът, и ако го лекуват както трябва, тялото щяло да се съживи. Всичко това се случило точно както им го казал Тиха мисъл. Намерили Кеплер, той бил съживен и сега било негов ред да стане баща на едно ново поколение. Бил Дивият отец, който паднал от Луната, Бащата на човешките души, Духът, който трябвало да предпази Човеците от изчезване.
И точно тук разказът на Барбър ставаше доста неубедителен. Без никакво угризение на съвестта Кеплер става един от тях, решава да остане с Човеците и завинаги изхвърля от ума си мисълта за връщане при жена си и сина си. Точен и обоснован в първите трийсет страници, тук стилът на Барбър ставаше многословен и цветист, осеян с дълги описания на похотливи сексуални фантазии, точно както може да се очаква от младеж в период на неутолима мастурбация. Жените по нищо не приличаха на североамериканските индианки, а по-скоро на полинезийски сексиграчки — красиви, гологърди девойки, които се отдават на Кеплер през смях и с ненаситна страст. Чиста измислица — простодушен свят отпреди грехопадението, населен с благородни диваци, които живеят в пълно разбирателство помежду си и в хармония с природата. Кеплер много скоро отсъдил, че този свят е далеч по-съвършен от родния му и бързо загърбил парадните костюми на цивилизацията от деветнайсети век, за да навлезе в каменната ера и да свърже съдбата си с тази на Човеците.
Първата глава свършваше с раждането на първото дете на Кеплер сред Човеците, а следващата започваше петнайсет години по-късно. Връщаше ни отново в Лонг Айланд, за да присъстваме на погребението на американската съпруга на Кеплер, видяно през погледа на Джон Кеплер младши, който е вече на осемнайсет години. Твърдо решен да разбули загадката около изчезването на баща си, младият човек тръгва още на следващата сутрин, както повелява епическата традиция на разказа, за да посвети остатъка от живота си на издирването. Отива в Юта и в продължение на година и половина кръстосва пустинята в търсене на следи и доказателства. Най-неочаквано късметът му се усмихва (представено от Барбър по крайно неубедителен начин) и той попада на заобиколеното със скали селище на Човеците. Въобще не предполага, че баща му може да е жив, но какво да види: когато го представят на брадатия вожд и спасител на това малко племе, което вече наброява почти сто души, той разпознава във въпросния мъж Джон Кеплер. Изумен от гледката, успява все пак да каже, че той е отдавна изгубеният му американски син, но Кеплер невъзмутимо се преструва, че не го разбира. „Аз съм дух, дойдох тук от Луната — казва му той — и нямам друго семейство, освен тези хора. С удоволствие ще ти дадем храна и подслон за през нощта, но на сутринта трябва да продължиш по пътя си.“ Сломен от този отказ, синът замисля отмъщение и когато нощта се спуска, се измъква от постелята си, изпълзява до заспалия Кеплер и забива ножа си право в сърцето му. Още преди да свирят тревога, избягва в мрака и изчезва.