— Но, Соли… нали вчера каза, че няма да я продаваш. Обеща.
— Няма да я продавам. Но нищо не може да ме спре да се отърва от нея, нали така?
— То е едно и също. Ще дойде друг собственик и ще трябва да отида в някой претъпкан със старци дом.
— Не и ако ти предоставя къщата. Тогава ще си останеш тук.
— Стига си говорил глупости. Ако продължаваш така, ще получа удар.
— Прехвърлянето може лесно да се уреди. Още сега ще извикам адвоката и ще му наредя да го направи.
— Но, Соли…
— По всяка вероятност ще взема някои от картините, но всичко останало ще си остане, както си е.
— Не е редно. Не знам защо, но не бива да говориш така.
— От теб се иска само едно — казал той, без да обръща внимание на забележката й. — Искам да направиш истинско завещание и в него да оставиш къщата на Хати Нюкоум.
— На нашата Хати Нюкоум?
— Да, на нашата Хати Нюкоум.
— Но, Сол, смяташ ли, че това е редно? Искам да кажа Хати… Хати, нали знаеш, Хати е…
— … е какво, лельо?
— Ами, негърка. Хати е чернокожа.
— Ако Хати няма нищо против, не виждам защо ти трябва да се притесняваш.
— Но какво ще кажат хората? Негърка в Клиф Хаус. Ти знаеш много добре, че в този град негрите са само прислужници и нищо друго.
— Това не променя факта, че тя ти е най-добрата приятелка. А доколкото знам, и единствената. Какво ни интересува тогава какво щели да кажат хората. В този свят няма нищо по-важно от приятелите и затова трябва да сме добри с тях.
Като разбрала, че нейният племенник говори сериозно, леля Клара се разкискала. С думите си той направил на пух и прах цял един начин на мислене и самият факт, че подобно нещо е възможно, я въодушевило.
— Единственото лошо нещо е, че трябва да умра, преди Хати да влезе във владение — рекла тя. — А иначе какво не бих дала да видя с очите си как ще стане собственичка на къщата.
— Ако раят е това, което разправят, ще имаш възможност да го видиш.
— Бога ми, наистина не разбирам защо го правиш.
— Не е нужно да разбираш. Имам си причини, но няма да те занимавам с тях. Първо искам да поговорим за някои неща, след което можеш да смяташ въпросът за уреден.
— Какви неща?
— Стари неща. Неща от миналото.
— За театър „Галилей“ ли?
— Не, не и днес. За други работи си мисля.
— О! — леля Клара млъкнала, леко смутена за момент. — Нали винаги си обичал да ти разправям за Рудолфо. Как ме слагаше в ковчега и ме разрязваше надве. Номерът си го биваше, всъщност беше най-добрият от цялото представление. Спомняш ли си?
— Разбира се, че си спомням. Но сега не за това искам да говорим.
— Както предпочиташ. В края на краищата има много отминали дни, особено когато станеш на моята възраст.
— Мислех за баща си.
— О, баща ти. Да, и това беше много отдавна. Точно така. Не колкото някои други неща, но все пак много отдавна.
— Знам, че вие двамата с Бинки се преместихте в къщата чак след неговото изчезване, но дали си спомняш нещо за спасителния отряд, който беше изпратен да го търси.
— Дядо ти уреди всичко заедно с господин как му беше името, забравих.
— Господин Бърн.
— Точно така. Господин Бърн, онзи със сина. Отрядът продължи да ги търси цели шест месеца, но нищо не откриха. Известно време и Бинки беше с тях. Като се върна, не спираше да разправя разни смешни истории. Той беше убеден, че индианците са ги убили.
— Но това са си само негови догадки, нали така?
— Бинки много обичаше да лъже. На нито една негова дума не можеше да се вярва.
— А мама, тя тръгна ли на Запад с другите?
— Майка ти ли? О, не. Елизабет си беше тук през цялото време. Тя едва ли… как да кажа… тя не беше в състояние да пътува.
— Защото е била бременна, нали?
— Да, отчасти и заради това.
— Защо само отчасти?
— Ами не беше много с акъла си. Точно тогава беше малко откачила.
— Още оттогава ли е била луда?
— Елизабет винаги е била, как да ти кажа, на настроения. В един миг се цупи и сърди, в следващия се превива от смях. Говоря ти за преди много години, още когато я видях за първи път. Нервна — така й викахме навремето. Казвахме, че е просто нервна и чувствителна.
— Кога й се влоши състоянието?
— След като баща ти изчезна.
— Бавно ли стана или изведнъж?