— Изведнъж, Сол, съвсем изведнъж. Беше страшна гледка.
— Ти беше там и видя всичко, така ли?
— Със собствените си очи. Абсолютно всичко и никога няма да го забравя.
— Кога се случи?
— Нощта, когато… искам да кажа една нощ… не си спомням точно кога. Една нощ през зимата.
— Коя нощ по-точно, лельо Клара?
— Снежна нощ. Навън беше студено и имаше буря. Спомням си, защото докторът не можеше да пристигне.
— Значи януарска нощ, така ли?
— Може и януари да е било. Нали през януари често вали. Но не си спомням точно кой месец беше.
— Било е единайсети януари, нали? Нощта, в която съм се родил.
— О, Сол, какво си ме заразпитвал. Беше толкова отдавна, че едва ли има някакво значение.
— За мен има значение, лельо. Ти си единствената, която можеш да ми кажеш нещо повече. Разбираш ли? Само ти си останала.
— Няма нужда да ми крещиш. Чувам те много добре, господин Соломон. Няма нужда да ме изнудваш и да ме нагрубяваш.
— Не те изнудвам. Само те питам нещо съвсем простичко.
— На което сам знаеш отговора. Неволно се изпуснах преди миг и ти го казах, за което вече съжалявам.
— Не бива да съжаляваш. Важното е да кажеш истината. Няма нищо по-важно от истината.
— Само дето е толкова… толкова… Не искам да смяташ, че си измислям. Бях в стаята с нея през онази нощ, нали разбираш. Моли Шарп и аз, двете бяхме и чакахме да пристигне доктора, а Елизабет крещеше и се мяташе като риба на сухо. Толкова силно, че къщата щеше да се срути.
— Какво крещеше?
— Ужасни неща. Неща, от които и досега ми призлява.
— Кажи ми, лельо!
— „Той се опитва да ме убие — така викаше. — Иска да ме убие. Не бива да го пускаме да излезе.“
— Имайки предвид мен, така ли?
— Да, имайки предвид бебето. Само не ме питай откъде знаеше, че ще е момче, но факт е, че го знаеше. Времето й наближаваше, а докторът все още никакъв го нямаше. Двете с Моли се опитахме да я накараме поне да легне, за да сложим краката й на леглото както трябва, но тя никак не ни съдействаше. „Разтвори си краката! — викахме й двете, — това ще облекчи болката.“ Но Елизабет не искаше и да чуе. Един Господ знае откъде се взе тая сила у нея. Непрекъснато се отскубваше от нас и се втурваше към вратата и не спираше да повтаря тези ужасни неща отново и отново. „Той се опитва да ме убие. Не бива да го пускаме навън.“ Най-накрая успяхме да й надвием и я проснахме на леглото. По-точно Моли го направи, аз само й помагах — тая Моли Шарп беше силна като вол. След като я повалихме обаче, отказа да си разтвори краката. „Няма да го пусна да излезе — само това крещеше, — преди да съм го задушила вътре. Момче-чудовище, момче — чудовище е той. Няма да го пусна, преди да го убия.“ И двете са хванахме да й разтваряме краката, но Елизабет се извърташе на една страна, мяташе се, тръшкаше се, докато най-накрая Моли я зашлеви през лицето — пляс, пляс, пляс, колкото сила имаше и това толкова разсърди Елизабет, че тя се разрева като дете, продължи да пищи, разбира се, лицето й пламна, крещеше, пищеше, ревеше, че чак мъртвите щеше да събуди.
— Боже Господи!
— През живота си не съм виждала нищо по-страшно от това. Затова не исках да ти казвам.
— Но все пак съм успял да изляза, нали?
— Ти беше най-голямото, най-силното бебе, което се е раждало на този свят. Пет килограма, така каза докторът. Гигант. Ако не беше толкова голям, Сол, никога нямаше да се появиш на бял свят. Никога, не забравяй това! Спасиха те твоите килограми, само благодарение на тях си жив.
— А мама?
— Най-накрая пристигна и докторът — доктор Боулес, онзи дето умря в автомобилна катастрофа преди шест-седем години — и удари на Елизабет някаква инжекция, която я приспа. Събуди се чак на следващия ден, а дотогава беше забравила всичко. И не само предишната нощ, а и всичко останало — живота си, нещата, които й се бяха случили през изминалите двайсет години. Когато двете с Моли й донесохме бебето, нейният син, тя реши, че това е малкото й братче. Толкова страшно беше, Сол. Тя отново се бе превърнала в малко момиченце и въобще не знаеше коя е.
Барбър понечил да й зададе нов въпрос, но точно в този миг големият стенен часовник иззвънял. Леля Клара килнала глава на една страна и напрегнато се заслушала, като отброявала часовете на пръсти. Когато часовникът млъкнал, тя била преброила до дванайсет, след което лицето й веднага добило нетърпеливо умолително изражение.