— Май стана време за обяд — обявила тя. — Не е учтиво да караме Хати да ни чака.
— Обед ли е вече?
— Боя се, че да — отвърнала тя и станала от стола си. — Време е да се подсилим с малко храна.
— Ти върви, лельо. Идвам след минутка.
Докато наблюдавал как леля му Клара излиза от стаята, Барбър си дал сметка, че това е краят на разговора им. Нещо повече, разбрал, че друг няма да има. Бил изиграл картите си наведнъж и вече не разполагал с къщи, с които да я подкупва, нито пък други трикове, с които да я прилъгва.
Събрал картите от масата, размесил тестето и започнал да си реди пасианс. Соли Сополивеца, пошегувал се наум със собственото си име. Решил да реди пасианса, докато му излезе, затова останал в стаята повече от час. Когато най-накрая се надигнал от стола, обядът бил отдавна приключил, но това не го развълнувало. За пръв път в живота си не бил гладен.
Седяхме в кафенето на хотела му и закусвахме, когато Барбър ми разказа всичко това. Беше неделя сутрин и времето буквално летеше. Изпихме по още една последна чаша кафе и докато се качвахме с асансьора да вземем багажа на Барбър, той довърши разказа си. Леля му Клара умряла през 1943-а, така ми каза. Хати Нюкоум веднага станала новата собственичка на Клиф Хаус и до края на десетилетието живяла там в западащо великолепие, властвайки над цяла сюрия деца и внуци, които изпълнили всички стая на голямата къща. След като и тя умряла през 1951-а, зет й Фред Робинсън продал имението на строителната компания „Кавалкант“ и старата къща била срутена. След година и половина мястото била разделено на двайсет дяла от по половин акър и върху всеки парцел построили двайсет съвършено еднакви къщи на две нива.
— Ако знаеше предварително, че това ще се случи — попитах го, — би ли подарил къщата?
— Без никакво колебание — отговори той, запали угасналата си пура, всмука и изпусна дима във въздуха. — Никога не съм се двоумял и за миг. Рядко ни се удава шанс за такъв екстравагантен прахоснически жест и се радвам, че не изпуснах предоставената ми възможност. Като се замисля, това, че дадох къщата на Хати Нюкоум, беше може би най-хубавото нещо, което съм извършил на този свят.
Вече стояхме пред хотела в очакване на портиера да извика такси. Когато дойде време да се сбогуваме, Барбър ненадейно се просълзи. Реших, че просто реагира със закъснение на ситуацията, че въпросният уикенд го е разчувствал, но разбира се, не знаех какво му е било през цялото това време и дори не можех да си представя. Всъщност той се сбогуваше със сина си, докато аз само казвах „довиждане“ на един нов приятел, на човек, когото бях срещнал преди два дни. Таксито вече беше пред него, апаратът отмерваше времето на престоя с бясно щракане, докато портиерът слагаше сака му в багажника. Барбър понечи да ме прегърне за сбогом, но в последния миг като че премисли и само хвана раменете ми и здраво ги стисна.
— Ти си първият човек, на когото разказвам тези истории — рече. — Благодаря ти, че има търпението да ме изслушаш. Чувствам… как да се изразя… чувствам, че между нас съществува връзка.
— Никога няма да забравя този уикенд — отвърнах.
— Точно така. И аз никога няма да го забравя. Уикендът на всички уикенди!
След това Барбър напъха огромното си туловище в таксито, вдигна палец за успех от задната седалка и се изгуби в оживения трафик. В този миг не предполагах, че ще го видя отново. Бяхме свършили каквото трябваше, поровихме се из неизвестното минало и като че това беше краят. И когато ръкописът на „Кръвта на Кеплер“ пристигна по пощата още на следващата седмица, не го възприех като продължение на започнатото, а като негово заключение — един последен жест, който слага точка на срещата ни. Барбър беше обещал да ми го изпрати и аз реших, че от любезност просто е удържал на думата си. На следващия ден му написах писмо, за да му благодаря, и отново му казах колко доволен съм останал от запознанството ни. След това всичко между нас прекъсна, очевидно завинаги.
Моят рай в Китайския квартал продължи. Кити танцуваше и учеше, аз пишех и се разхождах. Дойде денят на Колумб, после Денят на благодарността, после Коледа и Нова година. Една сутрин през януари телефонът иззвъня. Беше Барбър. Попитах го откъде се обажда и той каза, че от Ню Йорк. Долових вълнение и щастие в гласа му.
— Ако разполагаш с малко време — казах, — може пак да се видим.
— Да, много се надявам на това. Но не е нужно да променяш плановете си заради мен. Възнамерявам да остана тук известно време.